Всеки знае означенията на различни стандартни на мобилните мрежи – 2G, 3G, 4G, GPRS, HSPA, LTE… Но какво всъщност се крие зад тях? И дали винаги по-новото е по-добро от старото?
В началото бяха аналоговите клетъчни телефони, или т.нар. 1G, като латинската буква идва от generation – поколение. След това, в началото на 90-те, във Финландия се появи първата дигитална мобилна мрежа по стандарта GSM. Основното й предимство е, че разговорите стават цифрови – с много по-добро качество, а потребителите имат възможност да изпращат през телефоните си и кратки съобщения (SMS). Новата технология осигури и изключително добро покритие дори в отдалечените райони. А след направените подобрения на инфраструктурата стана възможен и трансферът на данни. Последното стана чрез стандартите GPRS (General Packet Radio Service), известен като 2.5G и EDGE (Enhanced Data Rates for GSM Evolution) – 2.75G, които позволяват скорост на връзката съответно до 40 kbit/s и до 300 kbit/s. От днешна гледна точка обаче това се възприема по-скоро като липса на връзка с интернет, тъй като биха били необходими минути, за да се зареди една обикновена страница.
Макар че 3G технологията се разработва още от 80-те години, нейната демонстрация бе направена едва през 1998-а в Япония. Пускането й с търговски цели пък става през 2001-а. Според изискванията на Международния съюз по телекомуникациите, за да бъде дадена мрежа окачествена като трето поколения, тя трябва да предлага обмен на данни със скорост най-малко 200 kbit/s, но почти навсякъде връзката стига до 1000 kbit/s или едни мегабит в секунда. С годините се появиха и нови стандарти за свързаност наред с GSM – CDMA, WCDMA, UMTS и други. Последните са HSDPA, HSUPA (High Speed Download/Upload Packet Access) и HSPA+, описвани някъде като 3.5G. При тях достъпните скорости вече стигат средни стойности от 21 Mbps, което позволява онлайн навигация в реално време, гледане на телевизия и видео при поискване, мрежови игри, конферентни видеоразговори и т.н. Важно е да се уточни в случая, че в различните региони на света са възприети различни стандарти за работа на мобилните мрежи, поради което техническите им възможности доста се разминават. Също така покритието не е така добро както при по-старото поколение и често в планински райони връзка почти няма. Не е за пропускане и това, че промененият стандарт изисква повече електричество, поради което батериите осигуряват по-кратко време за експлоатация.
По-нататък идва четвъртото поколение мобилни мрежи, които използват две коренно различни технологии – Mobile WiMAX ( Worldwide Interoperability for Microwave Access) и LTE (Long-Term Evolution). За тях Международният съюз по телекомуникации е определил съответните параметри през 2008-а, при все че още през 2007-а в Южна Корея се появява първата мрежа от такъв вид (WiMAX). През 2009-а в Норвегия и Швеция пък тръгва първата LTE мрежа. От април 2012-а стандартът WiMAX е отхвърлен от Европейския съюз, докато в САЩ продължават да се ползват и двете разновидности на 4G. Колкото до предлаганата скорост на трафика, на теория тя може да достигне до 1000 Mbps, или един гигабит, но реално все още рядко се предлага повече от 100 Mbps. Само че и тя е достатъчна за 3D видео, HD телевизия, облачни услуги и други. Всичко това е свързано с още по-трудно осигуряване на покритие (4G има основно в градовете) и по-голяма консумация на енергия.
Масовото навлизане на четвъртото поколение всъщност се случва днес пред очите ни. Едва от 2014-а започна и производството на достъпни телефони, които поддържат новите стандарти. Така че в следващите няколко години именно 4G ще движи телекомуникационния пазар, независимо че вече се говори и за петото поколение на мобилните мрежи.
