Александър Маринов
Последните събития в Движението за права и свободи предизвикаха не просто разнообразни, а диаметрално противоположни оценки, обяснения и прогнози. То отново бе „разпънато” между „проклятието” и „гаранта на социалния и етническия мир” на България. Бяха извадени стари – реални и измислени – грехове, бяха написани нови индулгенции. В днешната сложна ситуация (която се очертава да става все по-сложна) тази тема далеч надхвърля оценката на една партия през призмата на идеологическите и политическите интереси и пристрастия на нейните противници и съюзници. Истински важният въпрос дори не е какво ще се случи конкретно с ДПС, а как случващото се показва като лакмус състоянието на българската държава, институциите, политическите и други елити, гражданското общество.
Драматичното отстраняване на Лютви Местан може да е вътрешнопартиен проблем, но квалификациите в коледната реч на Ахмед Доган и последвалите реакции от местни и чуждестранни държавни и политически субекти без съмнение засягат същността на българските национални интереси и начина, по който те се формулират и отстояват от българската държава. Именно затова е крайно належащо за ДПС (а и за много други неща, превърнати в „демократични табута”) да се говори трезво и сериозно, извън клишираните стереотипи на черно-бялото идеологическо мислене и конюнктурата на партийната (и лична) изгода.
Не става дума да се отписват грешките и греховете на ДПС и неговото ръководство през годините, което означава преди всичко на Ахмед Доган. Но на тези, които ги сатанизират и акцентират върху порочния произход на движението, бих задал само един въпрос:
Как би изглеждала днес България
(ако въобще още съществуваше като такава) при хипотезата, че през 1989-1990 г. бе възникнало (създадено) не ДПС, а друго политическо образувание, контролирано от Анкара в интерес на турската държава (която много добре разбира и брани интересите си)? Щеше ли да бъде запазен етническият и гражданският мир? И на каква цена?
Ако на едната страна на везните наистина тежат греховните политико-икономически порядки и практики на ДПС, от другата стои констатацията, че движението и неговото ръководство (с изключение на последните две години) не се поставиха в услуга на чужда държава и във вреда на някои от жизнените български национални интереси. Нещо повече, има всички основания да се приеме, че възникването и налагането на ДПС направиха невъзможно пораждането на много по-опасна, дори потенциално смъртоносна за България политическа алтернатива. С това искам да кажа, че крайните, късогледи, заслепени от политическа, идеологическа и лична омраза квалификации за ДПС са не по-малко вредни от превъзнасянето на движението.
ДПС е част от изградилата се у нас партийно-политическа система, която за мнозина е твърде удобно да бъде приписвана единствено на предишния режим. Но предишният режим и неговите институции ги няма вече четвърт век. Днешните политически реалности са общо дело на съградилите (и експлоатиращи) системата, въпреки че отговорността и вината не се разпределят по равно между организации и личности.
Така стигаме до второто важно обстоятелство – ДПС се наложи в социалното въображение като
универсално зло, удобно за всички
Вярно е, че ръководствата му и най-вече Ахмед Доган имат съществен „принос” за лошото си име. Но ДПС не е единствен носител на често посочваните пороци и деформации. Колкото и лошо да е движението, още по-лошо е това, че именно такова то е необходимо на всички останали партии. Защото всички останали партии по един или друг начин през годините се опитаха да използват ДПС, заиграваха с ДПС и накрая биваха изиграни от ДПС. Движението – такова, каквото е сега, е продукт не само на „злия гений” на Доган, а в не по-малка степен – на ограниченото интересчийство на българските политически и икономически елити, които, подобно на лоша версия на децата на лейтенант Шмид, през всички тези години се стремяха да преуспеят единствено като прецакат останалите. ДПС несъмнено вършеше и върши неприемливи неща, но никоя от останалите партии, въпреки властовите възможности и гръмките декларации, не пожела да премахне системните предпоставки такива неща да се правят от когото и да било. Всички искат да постигнат ефективността на ДПС с методите на ДПС, но като прехвърлят вината на ДПС, а самите останат „целите в бяло”.
Накрая, най-сериозният, бих казал най-болезненият повод за размисъл по повод на сътресенията в ДПС –
хаотичните, първосигнални, дори конвулсивни реакции
на държавното ръководство, институциите и политическия елит. Не заради трусовете на върха на движението, а заради достигналата скандални мащаби и форми турска намеса във вътрешните работи на България. Чужда намеса, безпрецедентна (поне по своята демонстративна арогантност) за последните 25 години. Верен на политическия си инстинкт, Бойко Борисов успя поне постфактум да направи позицията си що-годе прилична (приписвайки си дни по-късно фраза, която едва ли е изрекъл на Давутоглу – „Самият факт, че обсъждам с Вас този въпрос, е неприемлив”). Останалите, най-вече външният министър, който се спотайваше две седмици, показаха, че нямат нито капацитет, нито чувство за национално и държавническо достойнство. На практика министър Даниел Митов разби алибито, което премиерът грижливо си изграждаше, защото официално оспори версията на Борисов с тезата, че „посещението на Лютви Местан в посолството на Турция е най-вероятната причина за търсенето на разговори по темата от турска страна”. А безспорен бисер в политико-словесната безпомощност (или зависимост) на политиците ни бе признанието на „дипломат №1”, че е призовал турския посланик „да преодолее възприятието в българското общество за намеса от страна на Турция във вътрешните работи на България”. Иначе казано, според Митов намеса няма, има само някакво „възприятие”, може би нещо подобно на „османското присъствие в българските земи”.
Разбирането на „партньорската лоялност” като
угодливо послушание и безропотно следване
на спускани отвън инструкции, така забележимо в поведението на повечето „български” политици тепърва ще ни създава все по-големи проблеми в свят и регион, които стават все по-нестабилни и непредвидими.
Както показват събитията от последните месеци, „атовете” са на път да намерят нов компромис и баланс, за което свидетелстват поредица от официални и неофициални заявления на авторитетни публични фигури. Тогава обаче всички негативни последици ще останат за „магаретата”, но само за обикновените „магарета”. Защото „магаретата” от кабинетите на властта ще си намерят по някое топло местенце я в Брюксел, я във Вашингтон.
