Родител на две деца на два пъти осъди Столичната община да му плати обезщетение заради липсата на тротоари и на маршрути, подходящи за пешеходци в неговия квартал, заради калта и за липсата на осветление по улицата пред дома му. Дотук сметката от двете дела за бездействието на общината възлиза общо на 9333 лв. без лихвите и разноските за такси и адвокати. Друг въпрос е какво ще струва на данъкоплатците, ако още столичани последват примера на този родител – във всички случаи ще е солено,
та чак горчиво.
Малцина знаят, че бременните жени, както и родителите на малки деца – независимо дали ги носят на ръце, на гръб или с количка, според закона се водят за "хора с намалена подвижност". А логиката за това законодателно решение е ясна – тези хора изпитват повече затруднения от останалите здрави и прави мъже и жени, защото носят двойна тежест и двойна отговорност – за себе си и за децата. Затова попадат под закрилата на Закона за интеграция на хора с увреждания (ЗИХУ), въпреки че не са инвалиди. (В същата група "с намалена подвижност" ЗИХУ е поставил впрочем и възрастните хора, както и тези, които носят обемист багаж, гражданите с височина под 150 см и тези над 2 м, а дори и чужденците, които не говорят български, но това е друга тема).
Пак според закона не само общините, но и всички държавни органи са длъжни да организират устройството, изграждането и поддържането на териториите и сградите по начин, който осигурява достъпност на средата за цялото население, включително и на хората с увреждания или на тези с намалена подвижност. А неизпълнението на това задължение се третира като бездействие, за което отговорните инстанции дължат обезщетение. И вече се случва то да им бъде потърсено.
Героят от казуса, за който разказваме, се казва Георги Иванов. Той живее в "Овча Купел", на ул. "Маестро Кънев". От жалбата му до съда става ясно, че повече от четири години върви всеки ден по полуасфалтирани улици без тротоари и с оскъдно осветление, гази кал и "сърфира" между профучаващи автомобили, за да стигне до дома си. Човекът обяснява, че всеки ден подлага децата си на риск, докато ги води на детска градина, а когато стигне до своята месторабота, вече е дотам изпоцапан и изкалян, че изпитва срам от собствения си окаян вид.
Многократните му опити да "задвижи" с добро чиновниците в общината ударили на камък. Затова през 2011 г. за първи път се обърнал към съда. Завел дело по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), обвинявайки Столичната община в бездействие. И успял – осъдил кметството да му плати 4000 лв. обезщетение.
Ситуацията на улицата пред дома му обаче не се е променила ни най-малко. Последвало второ дело срещу общината и втори успех на ощетения гражданин: на 22 декември миналата година състав на Върховния административен съд окончателно постанови властта да плати още 5333 лв. обезщетение на Георги. Пак заради бездействие, с което нарушава законовите си задължения: да осигури достъпна среда за гражданите си.
"Столичната община не е изпълнила задълженията си по нормативните изисквания. Органите на местното управление са компетентни за организацията, изграждането и поддържането на достъпна среда, свързано с общинска собственост, каквито безспорно са улиците и тротоарите. Общините, в рамките на предоставената им компетентност, осигуряват: изграждането на достъпна архитектурна среда в детските градини и училищата; достъпен обществен превоз на пътници чрез приспособяване на съществуващите масови транспортни средства и въвеждане в експлоатация на технически пригодени за използване от лица с увреждания транспортни средства; достъп на хората с увреждания, придружени от кучета водачи, до местата за обществено ползване; специални транспортни услуги за хората с увреждания; необходимите материални условия и средства за осъществяване на социални контакти на хората с увреждания. Изброените дейности са все нормативно установени задължения за осигуряване на достъпна жизнена среда за хората с намалена подвижност и хората с увреждания", категоричен е Върховният административен съд. А той е последната възможна инстанция – решението му вече е в сила.
Това съвсем не е първото дело, с което община е осъдена да плати обезщетение заради несвършена работа. Подобни искове се водят вече в почти всички съдилища в страната, и то не само срещу местните органи на властта, но и срещу държавните – заради неподсигурени с рампи или асансьорни платформи държавни сгради например. Обичайната практика е тези дела да се завеждат от хора с увреждания – основно ползващи инвалидни колички или патерици за придвижване. А това е и лесно обяснимо: за тях проблемът с достъпа до обществените сгради и територии стои най-остро. Но в случая, който разказваме за първи път, към съда се обръща редови родител.
И понеже със сигурност ще има и хора, които няма да погледнат с добро око на неговата битка, би трябвало да кажем: от нея в крайна сметка ще спечели не само той, а цялата улица и всички, които живеят там – включително и останалите хора със затруднено придвижване, каквито сигурно има: възрастни, майки с деца, инвалиди. Защото местната управа рано или късно ще стигне до извода, че е за предпочитане да изгради тротоари, да сложи лампи и да асфалтира пътя, вместо да продължи да плаща обезщетения.
Всъщност, когато все поглеждаме със завист към уредения и спокоен живот на западняците, би трябвало да се сещаме, че и там той не е дошъл даром – изграден е въпреки естественото нежелание на властта, с цяла серия малки "граждански" битки и още по-малки победи, продължили столетия. И с помощта на съда. Същият този съд, който точно заради такива спорове трябва да бъде независим от политиците…
Со много кьотек
През последните пет-шест години съдилищата в България бяха буквално заринати от искове на инвалиди. За тях съдебните дела се оказаха единственото достъпно оръжие, с което да принудят държавата и общините да се съобразяват със затрудненията, които изпитват и с правото им спокойно да могат да излязат на улицата, да отидат до магазина, на кино или до която и да е административна сграда, да се возят в градския транспорт, да присъстват на занятия в училище – все неща, с които ние, "здравите", смятаме за неотменна част от всекидневието си.
Най-често като ответници по тези дела се избират общините, но далеч не са само те: сред осъдените заради липсата на достъп до сградите им вече има ред министерства, училища, а дори и съдилища в страната.
Точно тази лавина от дела всъщност се превърна и в най-ефикасния "остен", с който чиновниците от всички нива в държавата бяха принудени да се задвижат. Резултатът не е кой знае какъв, но бавно и полека средата в градовете ни малко по малко да се "поразчупи", стана по-дружелюбна към инвалидите или хората със затруднения в придвижването.
Дали направеното е достатъчно? Очевидно не е. Защото тротоарите (там където ги има), дори и скосени, за да могат да се ползват от инвалиди, най-често са в такова състояние, че по тях изобщо не може да се ходи нормално. А дори и да са добре покрити с плочи или асфалтирани, те са заети от паркираните върху тях коли и пак са недостъпни за майките с колички – защото явно няма сила или орган, които да се справят с така заразния кретенизъм на българските шофьори. А това значи, че със сигурност тези "малки" граждански битки в съда ще продължат.