В кои съдилища и по какъв ред трябва да бъдат водени делата за обезщетения срещу държавата, когато тя е нарушила правото на Европейския съюз и е ощетила граждани? Това ще решават съдиите от двете върховни съдилища в общо тълкувателно дело, образувано по инициатива на Висшия адвокатски съвет. Оказва се, че разминаванията в съдебната практика по тези въпроси са такива, че е абсолютно неясно пред кои от националните съдилища трябва да бъдат предявени подобни искови молби – с правно основание чл.4, §3 от Договора за функциониране на Европейския съюз. Той задължава страните членки да вземат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на задълженията, произтичащи от него или от актовете на институциите на на ЕС, както и да съдействат на съюза при изпълнението на неговите задачи и цели.
Практически спорът засяга достъпа до правосъдие и по-конкретно държавните такси, които ищците трябва да платят за образуване на делото. Според едни съдебни състави тези процеси трябва да вървят по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), според други – по Закона за задълженията и договорите. В първия случай се заплаща проста такса в размер на 10 лв. за гражданите и 25 лв. за юридически лица. Във втория случай таксата е пропорционална – в размер на 4% от цената на иска. Но това е непосилно за мнозина.
Всъщност нито Договорът за ЕС, нито допълващият разпоредбите му Договор за функциониране на ЕС (Лисабонският договор) съдържат процедура, която да следват националните съдилища, когато разглеждат искове за обезщетения от държавата, когато тя е нарушила европейското право. Но понеже онази част от него, която е задължителна, има пряко приложение, то може да става въз основа на практиката на Съда на ЕС. В отделни негови решения се казва, че при липсата на регламентация в правото на съюза отделните държави трябва да определят компетентните съдилища и процедури за реализиране на отговорността й за вреди от нарушения на правото на ЕС.
Тези процедури не може да бъдат по-неблагоприятни, отколкото са тези, които се прилагат, когато подобни искове засягат само националното право, и не бива да правят практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезщетение. Освен това отговорността на държавата в тези случаи се разглежда като обективна, което означава, че не е необходимо да бъде търсена и доказвана вината й за нарушенията и причинените с тях вреди. Щом те са налице, държавата отговаря за тях имуществено. А на горните условия отговаря именно ЗОДОВ, чиято роля е да улесни пострадалите от въпросните нарушения. В същия дух е и практиката на онези съдебни състави, които смятат, че всички искове за обезщетения по ЗОДОВ трябва да бъдат разглеждани от административните съдилища, независимо дали нарушенията са резултат на административна дейност.
Най-съществената възможност при прякото прилагане на общностното право обаче е възможността страните членки да бъдат осъдени за вреди, причинени от влезли в сила съдебни актове, постановени съгласно националните им правни системи. Съпротивата по тази линия ще е най-голяма, защото подобна възможност се възприема като посегателство върху тяхната компетентност. В случая върховните съдии ще трябва да побързат. В края на ноември те бяха сюрпризирани от едно решение на Ямболския окръжен съд, с което беше уважен иск за обезщетение на "Завод за каучукови уплътнители" АД в размер на близо 750 000 лева. Осъдени се оказаха Народното събрание, Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол и самият Върховен касационен съд.
Спорът започва преди повече от 15 години по повод неизпълнението на приватизационна сделка и свързаните с нея претенции на държавата срещу дружеството. След като губи всички дела, то сезира Европейската комисия, че в Закона за приватизация и следприватизационен контрол има разпоредба, която противоречи на общностното право. Става въпрос за специалната привилегия в полза на държавата. Тя има право да обезпечава вземанията си срещу приватизаторите с налагане на законна ипотека върху акциите и върху активите на приватизираното дружество.
След намесата на Брюксел и заплахата от наказателна процедура българските власти отменят въпросната разпоредба, но това става едва през 2015 година. Междувременно ипотекираното имущество е разпродадено от държавен съдебен изпълнител и средствата отиват у държавата. Народното събрание е осъдено за това, че е приело текст, който противоречи на Договора за функциониране на Европейския съюз. Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол е осъдена, защото е приложила тази разпоредба, налагайки предвидените в нея обезпечителни мерки. А Върховният касационен съд е осъден, защото не е приложил общностното право и не се е допитал по въпроса до Съда на ЕС чрез отправяне на т. нар. преюдициално запитване.
