Александър Маринов
Българската партийна система проявява в години на избори видима склонност да се размножава бързо и неразумно. Напоследък тази тенденция придобива фрапиращи мащаби, най-вече заради патологично нарасналата роля на парите в българската политика. От едната страна е примамливото шумолене на финикийските знаци от най-високата държавна субсидия за партиите в Европа. От другата – наложилото се убеждение, че с достатъчно вложени пари всеки може да влезе в парламента или общинския съвет, или поне да се добере до субсидията. По тази изкривена логика и заради повсеместната политическа корупция на всички равнища партийното строителство се превърна в най-изгодната форма на предприемачество в България.
На второ място, българските политици отдавна са се превърнали в точно копие на
„децата на лейтенант Шмид”
от гениалната книга на Илф и Петров. Те не са в състояние да разговарят и преговарят нормално, непрекъснато се опитват да се прецакат взаимно, не могат да си поделят и една баничка. Всеки се стреми да си присвои заслугите за успехите (доколкото ги има) и да прехвърли на другите отговорността за провалите (които са всекидневие). Затова периодично си поделят „кукличките и парцалките” и всеки поема в своята посока. През последните 15 години няма българска партия, от която да не са произлезли чрез „прищипване и пъпкуване” поне три нови.
Разбира се, явлението не би приело такива измерения, ако не беше хроничната криза на цялата партийно-политическа система и на т.нар. системни партии. Въпреки изобилието от формации и индивиди, титулуващи се „лидери”, огромната част от българите (независимо от идейни предпочитания и социално-икономически интереси) се чувства политически непредставена, следователно лишена от глас. На всеки сто българи поне деветдесет смятат, че партиите и политиците се вълнуват единствено от собствените си интереси. Така се поражда естествено влечение към „нещо ново” – демократичните романтици се надяват най-после някой да ги чуе и представлява във властта, а демократичните прагматици следват нелишения от логика вътрешен глас „С какво съм по-лош от Х, че да не си уредя живота?”
Междувременно управляваната от
невежи аматьори и алчни кариеристи
държава демонстрира все по-видима неспособност да решава проблемите на хората и да отстоява добруването и дори самото съществуване на нацията. Повечето българи не са в състояние да анализират задълбочено симптомите и причините на този процес, но усещат инстинктивно, че работите вървят от зле на по-зле. И тъй като трябва да се намерят нови управленци (дай Боже, държавници), взорът се отправя към полето на партиите, а там картината е плачевна и… кръгът се затваря.
Старата политическа година завърши „в кресчендо”, новата започва с всички изгледи да бъде „интересна”. Предстоят избори – едните сигурни, другите твърде възможни. Независимо от всички приказки за стабилност вече е невъзможно да се предвиди какво ще се случи утре, да не говорим за по-дълъг период. Лодката се люшка без управление по вълните на надигащата се буря, а екипажът я клати все по-силно, като че ли целта му е непременно да я преобърне. В тази ситуация може да се предвиди нов „голям взрив” на партийно строителство.
Първата заявка вече е факт
Председателят на ДСБ Радан Кънев, а след него и други представители на ръководството на партията обявиха началото на създаването на нова дясна формация, която – по всичко личи – ще претендира да бъде нещо съвършено различно от досегашните стари и нови десници и от продуктите на тяхното съешаване. От самото начало лансираната идея се натъкна на силен „преграден огън” и в начинанието бяха замесени всички „обичайни заподозрени” на късния български преход.
Паралелно (и отново представяно като дело на същите известни злодеи) се развива подписката на Слави Трифонов и неговия екип за референдум по множество (да не кажем по всички възможни) болезнени проблеми на политиката и устройството на българската държава. Твърди се, че това е основата, върху която ще бъде изградена нова политическа формация – алтернатива на всички досегашни. Достоверна информация липсва, освен периодични сведения за хода на срещите на Трифонов из страната. Няма надеждни данни как върви събирането на подписите, но дори злорадите коментари в това отношение да са пресилени, цялата работа се очертава като
едно голямо дежа вю
на възхода и падението на „феномена Бареков”.
Определени процеси на разместване на пластовете се очертават и в лявото пространство, най-вече в резултат на задълбочаващата се криза в БСП и все по-очевидната хармония в политическото съжителство на ГЕРБ и АБВ. Левите хора в България са притиснати до стената и вероятно 2016-а ще отбележи началото на движението в обратна посока. Има сигнали, че множеството малки формации вляво от БСП (а също и гравитиращи към национално-патриотичните идеи) ще се опитат да сложат началото на процес на консолидиране, най-вече вдъхновени от примера на „Сириза”, „Подемос” и новата португалска управляваща коалиция. Ако успеят да се обединят около достатъчно авторитетна и автентична фигура и постигнат приличен резултат на президентските избори, това ще е някаква основа за
раздвижване на лявото
Накрая, има още една ниша, където се е натрупал потенциал за нов политически субект. Последните местни избори показаха нарастване на влиянието на множество местни партии и коалиции. При все че възможностите, интересите и амбициите на повечето от тях остават в плен на локалната политическа гравитация, не са малко и тези, които ще търсят пробив на национално равнище чрез възможно консолидиране. Трябва да прибавим редица интересни и доказали се независими (бивши) кметове, които бяха изхвърлени от властта чрез безпринципни коалиции и мръсни комбинации. Зад тях стоят немалко хора, те имат потенциал, а също и определено желание за реванш. Поради това индикациите, че е в ход някакво предварително сондиране на възможностите за една
„Партия на регионите”
не бива да се пренебрегват. Най-големият въпрос е – ако има нови партии, какво от това? Смисъл (за обществото) от роенето би имало, ако новите политически субекти не повтарят пороците на старите и са в състояние да предложат убедителни платформи за обединение чрез адекватно формулиране и отстояване на ключови национални интереси. Но окончателната дума ще има обществото. В края на краищата, партиите са тези и такива, каквито ги поискат хората, водени от логиката на своето съществуване.
