Александър Маринов
Явлението дежа вю е често срещано в българската политика – вече 25 години имаме мъчителното усещане (и не само усещане), че преживяваме отново и отново едни и същи събития, само маските на действащите лица се леко променени. Но при двете правителства на първия български премиер на прехода, повторил мандата си, сходствата са впечатляващо големи.
Логиката се противопоставя на такова съждение – като политически генезис и конструкция "Борисов 1" и "Борисов 2" би трябвало да са много различни. Първият кабинет бе еднопартиен продукт на "розовия" период на ГЕРБ, доминиран от откровения и простовато симпатичен егоцентризъм на своя "началник". Вторият – коалиционна конструкция, едвам сглобена като в час по трудово обучение и крепяща се по чудо, където "его"-то на Борисов се проявява главно като лирически герой страдалец на драматична поема. И въпреки всичко двете правителства си приличат във всичко – в многоговоренето и нищонеправенето, в гафовете, в населяващите ги странни персонажи и – най-вероятно, в преждевременната кончина. За правителствените програми и (липсата на) политики съм писал многократно в "БАНКЕРЪ". Затова нека се обърнем към персоналния състав, чиято хаотична екзотика всъщност се подчинява на здрава логика – логиката на властовите инстинкти на Бойко Борисов.
Много думи се изписаха по темата
променил ли се е Борисов
в сравнение с първия си мандат и в какво отношение. Не са малко защитаващите тезата (поради искрена убеденост или желание да се подмажат), че той е натрупал опит, помъдрял е, станал е умерен и диалогичен. В действителност наблюдаваме леки сезонни изменения на козината, а нравът и манталитетът си остават същите. Вероятно около него има хора, които го съветват и полагат сизифови (казвам го без ирония) усилия да му повлияят. Но ефектът е слаб и временен – със съшия успех може да се опитвате да запушите гърлото на вулкан. Подобно на късния Тодор Живков Борисов започва по план, но интересната част настъпва, когато му дойде музата на импровизацията. За разлика от генсека на БКП, който импровизираше главно пред студенти, писатели и профсъюзни дейци, Бойко Борисов се вихри навсякъде "по света и у нас", включително и в ситуации, където всяка дума трябва да се мери седем пъти. Положението става трагикомично в кризисни ситуации (най-пресният пример е нахлуването във Висшия съдебен съвет) и като се има предвид, че те зачестяват, субектът с най-големи шансове да свали Бойко Борисов от власт е … самият Бойко Борисов.
Персоналният състав на правителството дава основания и за други силни аналогии. Макар и коалиционен, кабинетът е съставен от хора, в мнозинството си страдащи от тежка зависимост от суетата на властта и комплекси за непълноценност. При някои този синдром е продукт на непреодолим човешки таван, при други – на мъчителното усещане, че качествата им са останали незабелязани и непризнати, и на илюзията, че това може да бъде компенсирано чрез статуса на висшата власт. (Трябва да признаем, че двама-трима министри са имали сериозни постижения в своите професионални области и трудно може да се обясни какъв бяс ги е тласнал към политиката.) Всички те – до един – имат дълбоката, непреодолима потребност да бъдат приласкани и командвани от един Голям Началник. Не всички министри в двата кабинета на Борисов са цинични кариеристи подмазвачи, повечето са тотално омаяни от излъчваните от него "феромони на политическия самец". Независимо че го употребявам като метафора, не изключвам в някои случаи преценката да има съвсем буквална валидност.
Поради тази личностна особеност поведението на министрите от двете правителства наистина изглежда като програмирано – те използват едни и същи фрази, правят едни и същи грешки, опитват се да ги замазват по един и същи нескопосан начин и вкупом нарушават, без да се замислят принципите на парламентарната демокрация, според които те не са и не би трябвало да се изживяват като крепостни селяни на премиера и да разчитат на неговото благоволение. Това ги прави неадекватни и неспособни да реагират правилно в критични ситуации, в това число разумно да обяснят позициите си и да поправят грешките си. Едва ли е случайно съвпадението, че двата кабинета на Борисов се отличават с най-висока концентрация на незабравими и направо необясними словесни гафове.
Втората открояваща се аналогия е постепенното нарастване на вътрешните проблеми и пукнатини в правителството, които принуждават Борисов в един момент да започне да жертва хората си, най-вече с илюзията, че по този начин ще запази себе си. Историческата справка показва, че
първата оставка "пуква"
около година след началото на работата на кабинета. Лицата и поводите са различни (тогава Румяна Желева, сега Христо Иванов), но моментът – не. По странно съвпадение и образователният министър Тодор Танев си отиде на същата дата – 28 януари, на която си замина и предшественикът му Сергей Игнатов от първия кабинет на Борисов. Следва период на сгъстяване на проблемите, респ. – на нови и нови персонални промени, при които новите "бушони" нямат време дори да прилепнат в "таблото". Обикновено този процес е най-видим в най-закъсалите сектори – като здравеопазване и образование (където в първия кабинет се смениха по трима министри), или в секторите, където има най-много пари – там най-лесно се намират поводи, а в същото време има примамливи възможности да се изпусне парата от нажежения котел. По правило това не са министрите, които са направили най-тежките грешки и нарушения, а тези, които са най-подходящи за изкупителни жертви или са засегнали могъщи интереси, имащи пряк достъп до министър председателя.
На трето място, по всичко изглежда, че и
кончината на двата кабинета
ще бъде идентична. Ключово значение в случая има не реалната тежест на ситуацията, а инстинктът за самосъхранение на Бойко Борисов. Когато жегата дойде твърде близо до него и инстинктът му подскаже, че е лично застрашен, съдбата на правителството е решена. Останалото е въпрос на повод. Впрочем скандалите от последните седмици се приближават плътно до премиера, затова не е случайно, че медийното подгряване и политическата подготовка на варианта "избори две в едно" рязко се активизираха. В този смисъл някои от скандалите в съдебната система наистина изглеждат провокирани, но едва ли само от противниците на Борисов.
Единствената съществена разлика е, че дори Борисов днес си дава сметка за неизбежните последици. Трети премиерски мандат няма да има. А това вероятно го тласка към сериозно обмисляне на възможността да се постарае да спечели първи президентски. Което на свой ред ще постави точка на проекта ГЕРБ и ще открие нова глава в многострадалния български преход.