Широката общественост вярва все по-малко на банките от Евразия, констатира Джордж Фридмън (американски политолог, автор на книги и преуспял бизнесмен) в поредния си геополитически обзор за компанията за финансови и инвестиционни анализи "Молдин икъномикс". Според него решението на банковите проблеми преминава през три нива. Първото е да се върне почтеността на банковия сектор. Второто – да се създаде надеждна застрахователна система за депозитите. Третото – да се гарантира сигурност на спестяванията от съответното правителство, защото то има интерес от политическа и социална стабилност.
За сериозния банков проблем говорят красноречиво последните данни от европейските фондови борси, където котировките на банковите акции вървяха упорито надолу повече от седмица и достигнаха най-ниските си нива от 2012-а насам. Основният дразнител са гръцките банки, чиито акции от началото на годината са поевтинели с над 55% след около 80% спад през 2015-а. С други думи, гръцките кредитори вече са загубили почти цялата си пазарна оценка.
Най-голямо главоболие
обаче създава италианският банков сектор, където кризата навлезе в поредната си неизбежна фаза, предизвикана от влезлите в сила от 1 януари правила за оздравяване и реформиране на закъсали банки в еврозоната. Според тях банковите акционери и притежателите на дългови книжа поемат първите загуби от спасителните акции за колабиралата институция, преди евентуално да бъдат използвани пари на данъкоплатците. В допълнение, европейската гаранционна схема защитава пълния размер на депозитите до 100 хил. евро. Което означава, че всички суми над този таван са в риск, както се случи с вложителите в българската КТБ. В резултат дребният бизнес и физическите лица, които предпочитат спестяванията в банките като форма на нискорискова инвестиция, действително са изложени на сериозен риск. Особено в комбинация с огромните купища лоши заеми на италианските банки.
Тази неблагоприятна конфигурация насочи общественото недоволство срещу "Банка д'Италия" заради неумението й да защити националната банкова система. Натискът се засили през последните седмици заради продължителния спад на цените на банковите акции, който повдигна сериозни въпроси за здравословното състояние на местните финансови институции. Председателят на "Банка д'Италия" Игнасио Виско, който през 2011-а смени на поста Марио Драги, пък се сблъсква все по-често с враждебното отношение на протестиращи пред централата на институцията и с перманентните призиви на опозиционните законодатели да подаде оставка.
Правителството на италианския премиер Матео Ренци, който публично заявява "пълното си доверие" във Виско и в централната банка, също предприе известни стъпки: призова за парламентарно разследване върху регулирането на спасените до края на миналата година кредитни институции и излъчи представител, който да работи по внесените от инвеститорите искове за обезщетения. Това предполага лична неудовлетвореност на Ренци или поне опит на кабинета да превърне "Банка д'Италия" в удобна мишена на народния гняв срещу банковата криза.
Официални представители на
Италианската централна банка
защитават сърцато работата си и посочват, че институцията "от десетилетия" предотвратява различните породи банкови кризи, с които са се сблъсквали други държави, и че необслужваните задължения са последица от най-дългата и най-дълбока рецесия в историята на страната. Опонентите обаче стигнаха до крайност, обвинявайки "Банка д'Италия", че не е успяла да наложи достатъчно убедително волята си по време на преговорите с Брюксел и с Европейската централна банка за стрес тестовете и за наредбите за оздравяване и закриване на неплатежоспособни кредитори, които Рим подписа през 2013-а.
Поставен между чука и наковалнята, Виско поиска да бъдат преразгледани спорните законови изисквания, което пробуди недоумение във Франкфурт и Брюксел, които смятаха тази страница за прочетена. Оттук нататък истинското изпитание за италианските централни банкери ще е дали те ще успеят да притиснат някои от най-закъсалите местни банки да се обединят и "да пробутат" лошите си дългове на частни купувачи по схемата, която италианският финансов министър Пиер Карло Падоан договори на 26 януари с Европейската комисия.
За най-голямата по размер на активите италианска банкова група "Уникредит", която от 1 януари до 10 февруари загуби 43% от пазарната си оценка, решението е просто: инвеститорите, които "търсят нова опора", за да се върнат на фондовите борси, искат ясен сигнал и координирани усилия на най-големите световни централни банки за стабилизиране на пазарите на акции. Правителствата също трябва да поемат своята част от отговорността.
Според Джордж Фридман
сигурността на депозитите трябва да е в основата на правителствените усилия за връщане на доверието в банковите системи.
В Азербайджан, където напоследък имаше вълна от протести срещу влошаващата се икономическа обстановка, правителството обеща, че централната банка ще помогне на Азербайджанския фонд за гарантиране на депозитите, ако той не успее да обезщети вложителите. Това стана, след като бяха отнети лицензите на шест местни кредитори и трябваше да се потушат страховете от затварянето им.
Русия също предприема мерки
за връщане на общественото доверие, след като ниските цени на суровия петрол и санкциите удариха тежко руската икономика. Кремъл вкара допълнителни средства в националната Агенция за гарантиране на депозитите и повиши застрахователния таван на вложенията на частни лица до 1.4 млн. рубли (грубо 18 300 щ. долара по сегашния обменен курс).
В Европа и в САЩ гарантирането на спестяванията е част от обществения договор между гражданите и властите… с огромната въпросителна кои точно власти. Засега на територията на еврозоната тази задача се изпълнява от националните фондове.
През ноември 2015-а ЕК пък предложи официално
Европейска схема за гарантиране на депозитите
Тя предвижда създаването на европейски фонд, който да се финансира директно от банкови вноски. В началото той ще влиза в действие едва след като националните схеми изчерпят средствата си и постепенно ще поеме функциите си за пълно гарантиране на вложенията.
Италия, напълно разбираемо, подкрепя предложението, защото то ще даде много по-сигурна защита на депозантите, отколкото националните гаранционни схеми. За Германия обаче това е политическа дилема, защото Берлин ще е най-големият донор на общия фонд. Затова германците биха предпочели кипърския вариант и за италианските банки. (При него депозитите над 100 хил. евро на практика бяха отнети от собствениците им.)
Потенциалните последствия за европейската финансова система от подобен подход обаче, според Фридман, трудно могат да се изчислят. И преговорите за бъдещето на планираната Европейска схема за гарантиране на депозитите ще е ключовият индикатор за стабилността на банковите системи на южноевропейските държави и за отношенията между Германия и другите страни от еврозоната.
