Усещането за наближаващи избори витае във въздуха все по-силно. И то не само президентски, а 2 в 1 – и парламентарни. Затова политическото блато, каквото представлява партийната ни, омотана в зависимости, система, се разбълбука. Вече има заявки за три нови политически проекта.
И трите – на Радан Кънев, Лютви Местан и Георги Кадиев, в общи линии са плод на вътрешнопартийни конфликти. Лидерът на ДСБ обяви, че ще прави нов десен проект, след като излезе в опозиция, но останалите партньори в Реформаторския блок, с изключение на отделни депутати, не го последваха.
Местан също тръгна да прави нова партия, след като брутално беше изритан не само от лидерския пост, но и от ДПС.
Кадиев пък „узря“ за своя формация, след като беше изключен от червените редици и игра срещу кандидата на БСП на кметските избори в столицата. Това е общото между тях. Оттук нататък обаче целите им са различни.
Че има нужда от нови лица, идеи и партии на политическия небосклон – спор няма. Въпросът е дали това са точните лица и какво ще донесат на обществото и гражданите. Защото те нито са нови, нито пък са девствени откъм участие във властта досега. Тоест, те произхождат от това статукво, срещу което заявяват, че искат да се борят и да му бъдат алтернатива.
Очаква се
новата партия на Лютви Местан
„Демократи за отговорност, свобода и толерантност“ (ДОСТ) да бъде учредена и той да я оглави в събота на 27 февруари в София. Отделен въпрос е дали тя трябва да бъде регистрирана от съда след всички, включително вече и дипломатически, скандали за очевидна намеса на Турция в работите на ДПС, респективно на българската държава. Ако Местан има амбицията да създаде новото ДПС, то го очаква тежка битка, която и Касим Дал, и други преди него изгубиха.
Вече за всички стана ясно, че ДОСТ е явен опит за създаване на официална „пета колона“ на Ердоганова Турция в България. С бягството си в турското посолство в София и редица други словесни и поведенчески знаци Местан не остави никакво съмнение за кого работи и чии интереси представлява и защитава. И въпреки открития шантаж от турска страна със списъка на хора от ДПС, на които се забранява да влизат в югоизточната ни съседка (междувременно от 138 души той е набъбнал до 300), задачата на Местан почти граничи с
„мисия невъзможна“
Първо, защото етническите турци у нас, които са основният електорат на ДПС, са европейски турци или както някои ги наричат – кемалисти, които изповядват светски и републикански възгледи за политиката. Такива са и изселниците ни в Турция.Те не симпатизират и не подкрепят партията на Ердоган. Едва ли биха гласували и за нейна креатура като ДОСТ. Ето защо използването на духовните водачи на мюсюлманската общност у нас за агитация и натиск в полза на Местан среща по-скоро отпор, отколкото подчинение и страх. Според някои анализатори българските турци се сплотяват по-скоро на етническа, а не на религиозна основа, в което всъщност се изразява кемализмът.
Второ, нито една от останалите партии няма да пожелае да общува политически с формация с подобни характеристики. Което означава, че тя, макар и още неродена, вече е в изолация на българската политическа сцена. Тоест, тя е компрометирана още преди да излезе иззад кулисите. Такъв хоризонт едва ли й дава надежда за светло бъдеще и възможност да израсне във фактор въобще. По-скоро и партията на Местан ще се превърне в една от многото, които постепенно ще изпаднат в забвение.
Лидерът на ДСБ Радан Кънев
пък се опитва ясно да се разграничи от сегашното управление, доминирано от ГЕРБ и поддържано от Реформаторския блок. Той разчита на радикално настроени дясно мислещи хора, които обаче не са много в държавата. Както вече не е многоброен и остатъчният електорат на някогашния СДС, който Кънев ще се опита да привлече. И той е основно в няколкото големи града – твърде недостатъчно за самостоятелно влизане в Народното събрание. Похвално е, че все повече от привържениците на дясното започват да разбират, че за да промениш нещо, не е достатъчно да проповядваш консервативни или неолиберални теории, а трябва да си вътре, да участваш. Безполезна е една вечна опозиция, която стои отстрани и яростно критикува. Това вече е разбрал и доскорошният много устат заместник-председател на ДСБ, здравният министър Петър Москов, който миналата седмица преодоля и искания му вот на недоверие. "Отказът от власт не води до по-добри решения за обществото и за партията, която управлява", коментира той преди дни. Според него най-важното е Реформаторският блок "да докаже резултати от участието си във властта, да докаже смисъла от коалицията си с ГЕРБ и от масивното управляващо мнозинство".
Любопитен ще бъде резултатът от
националната конференция на ДСБ през март
Ако надделеят поддръжниците на Радан Кънев, партията ще трябва да напусне Блока и да започне да събира около себе си нови съмишленици за десния проект. Ако обаче се наложи другото мнение – за оставане в реформаторската коалиция и в управлението с ГЕРБ, то лидерът ще трябва да подаде оставка и да се оттегли. Възможно е и да напусне с групата свои съмишленици и да се опита да сътвори нещо друго. Не е ясно обаче по какво точно то ще се различава от вече съществуващото в дясното пространство и като идеи, и като действия. Има всички изгледи новият проект на Кънев, независимо от претенциите му за изключителност, да затъне пак в старите грешки на десницата, между които пещерният са антикомунизъм, истеричната русофобия и самосъзнанието за непогрешимост и самодостатъчност.
В зависимост от посоката на дебатите и развитието на ситуацията
не е изключено
нов председател на ДСБ да стане именно Москов. По принцип той определя отношенията си с Кънев като „много близки“. Но пояснява: "Имаме еднаква оценка за ситуацията и за настоящето, и различна оценка за начина, по който да се променя. Моето мнение винаги е било и ще бъде, че единственият начин да има промяна е през упражняване на механизмите на законодателна, изпълнителна, местна власт."
Така че нищо чудно след месец да настане време разделно за създадената от Иван Костов партия. През годините тя вече беше напусната от много от основателите си като д-р Николай Михайлов, ексздравния министър Илко Семерджиев, Нено Димов, д-р Стойчо Кацаров, сегашния външен министър Даниел Митов, политолога Петър Николов, бившите общински съветници в София Прошко Прошков, Христо Ангеличин и др.
Подобно на Радан Кънев претенции да е
алтернатива на политическото статукво
има и Георги Кадиев. Но, както е казано – нов хотел със стар персонал не става. Кадиев е столичен феномен, но ще му бъде много трудно да изгради структури из цялата страна. Той придоби самочувствие, че разполага със свой личен електорат благодарение на преференцията, която го вкара в сегашния парламент, след като другарите му благоразумно го бяха поставили на девета (неизбираема) позиция в листата. Местният вот миналата есен затвърди самочувствието му, макар че тогава беше подкрепен от коалиция „Сердика“, в която влизаше и АБВ. Само че Кадиев е „дете на партията“ и беше интересен на публиката, докато дисидентстваше в БСП, противоречеше на ръководството, излизаше винаги със собствени различни мнения и идеи. Извън нея той се превръща в един от многото устремили се към властта. Човек остава с впечатлението, че създавайки нова формация, Кадиев по-скоро задоволява свои потребности, търси лична легитимация, отколкото постигането на нещо значимо в обществено-политически план.
Налагащите се на пръв поглед аналогии с АБВ на Георги Първанов са повърхностни, смятат някои наблюдатели. Експрезидентът беше последван от знакови за БСП лица като Ивайло Калфин и Румен Петков и успя да привлече немалка част от червения електорат. При Кадиев това няма да се случи. Той ще си остане самотен индивидуалист, какъвто беше и в БСП. Затова той по-скоро, като Татяна Дончева, ще се опита да потърси друг терен за действие, на който по думите му делението няма да е на десни и леви, а на честни и нечестни, корумпирани и некорумпирани. Друг въпрос е доколко ще успее. Защото по биография (участие във властта) той по-скоро принадлежи към „отвратителните“, отколкото към „отвратените“.
Това за пореден път показва, че партиите у нас се размножават чрез пъпкуване, а не въз основа на нови идеи, коренно различни стратегически виждания за развитие или визия за политическото, икономическото и социалното бъдеще на страната. Нищо ново под слънцето, както се казва. Всеки, който не успее да се пребори с вътрешните си опоненти, влезе в конфликт с лидера си или пък бъде изключен, тръгва да прави своя партия, която вече модерно се нарича „нов политически проект“. И досегашната практика показва, че повечето от тези проекти в най-добрия случай успяват да се доберат до заветния 1 процент на избори, който поне им осигурява държавна субсидия, плащана, разбира се, от същите онези граждани, в чието име се е появила въпросната „партийна пъпка“.
