Исковете за нищожност на завещание са оценяеми, а по ревандикационен иск се дължи не само осъдителен, а и установителен диспозитив. Това постанови Гражданската колегия на Върховния касационен съд (ВКС) в тълкувателно решение. То е по още серия от гражданскоправни въпроси и се чака от 2014 г. Върховните съдии обаче далеч не са единодушни по някои от тях и тълкувателното решение е "обрасло" с особени мнения.
Още по първия въпрос, на който се дава отговор в него – за това как се формира цената на исковете за нищожност на завещателни разпореждания (по чл. 42 от Закона за наследството), 10 от върховните съдии са излезли с особено мнение. Сред тях е и председателят на Гражданската колегия Красимир Влахов. Мнозинството от съдиите застъпва позицията, че тези искове са оценяеми, а държавната такса по тях се събира върху ¼ от цената. Като, когато завещателното разпореждане е за вещни права върху конкретен имот, цената на иска се определя по данъчната оценка, а ако няма такава – по пазарната цена, пише Правен свят.
Мнозинството в колегията е на мнение, че искът е оценяем, дори ако предмет на завещанието е цялото или дробна част от имуществото на завещателя. Мотивът за това е, че имуществото на наследодателя представлява съвкупност от неговите имуществени права и задължения, които имат парична оценка. Освен това върховните съдии заявяват, че и в този случай (както във всички останали съгласно чл. 70 ал. 1 ГПК) цената на иска трябва да бъде посочена от ищеца. И дават следните указания: "Ако най-късно до първото заседание по делото ответникът или съдът повдигнат въпроса за цената на иска с мотив, че има несъответствие на указаната цена с действителната, цената на иска по чл.42 ЗН за прогласяване нищожността на универсално завещание се определя от съда приблизително, като впоследствие се изиска допълнителна такса или се връща надвзетата съобразно цената, която съдът определя при решаване на делото (чл.70, ал.3 ГПК). В случай, че във връзка с решаването на спора не се е наложило и не са били събирани доказателства за конкретните вещи и права, включени в наследството, и за тяхната парична стойност, първоначално определената цена на иска, респективно събраната държавна такса остават непроменени".
Десет от колегите им обаче са на мнение, че когато се оспорва общо завещание, искът е неоценяем. "Универсалният правоприемник става титуляр не на конкретен актив от наследството, а на целия комплекс (или дробна част от него) от права, задължения и фактически отношения, които не само е ненужно да бъдат изследвани в производството по предявен иск по чл.42 ЗН, защото не са предмет на делото, но и е практически трудно да се остойностят. При иска за оспорване действителността на общо завещателно разпореждане, предмет на делото е само валидността на волеизявлението на завещателя да направи едно лице (което може и да не е в кръга на законните му правоприемници) свой наследник, т.е. спорът е за правния ефект на завещателния акт – породило ли се е правото на наследяване по завещание, а не за това, какви имущества се включват в наследството", заявяват те. И твърдят, че колегите им неправилно са опростили въпроса, свеждайки универсалното завещание до едностранна сделка на отчуждаване на имущество, за да се обосноват, че за исковете за недействителността му са приложими правилата за тези сделки.
Следващият въпрос, на който се отговаря в тълкувателното решение, е: Приложима ли е разпоредбата на чл.71, ал.2 ГПК при определяне държавната такса по исковете, чиято цена се определя по реда на чл.69, ал.1, т.4 ГПК?
Т.е. дали по дела за съществуване, унищожаване или разваляне на договор или за сключване на окончателен такъв, държавната такса се определя върху ¼ от цената на иска – правилото за вещните искове.
ВКС признава, че въпросните искове не са вещни, а облигационни и от стриктното тълкуване на закона би следвало, че чл. 71 ал. 2 ГПК е неприложим. Но въпреки това, постановява, че за тях таксата трябва се определя върху ¼ от цената. Върховните съдии заявяват, че в случая следва да се направи корективно тълкуване, "съобразно действителната воля на законодателя". Те са изследвали стенограмата от обсъждането на новия ГПК в Народното събрание през 2007 г. И са установили, че "формулирането на разпоредбата на ал.2 на чл.71 ГПК между двете четения на ГПК е извършено по начин, който не отразява точната воля на законодателя, която е била да се запази действалият до отмяната на ГПК от 1952 г. режим на държавните такси не само по исковете за собственост, а и по всички искове, които по отменения ГПК са били таксувани върху ¼ от данъчната оценка на имота – предмет на иска или на договора".
Следващият пункт от тълкувателното решение е за това дали въззивно решение по иск за собственост на имот с цена под посочения в чл. 280, ал. 2 ГПК (преди изменението от 3 юли 2015 г. т.е. до 2008 г. с обжалваем интерес до 1000 лв., а след това с цена на иска до 5000 лв.) размер подлежи на касационно обжалване, дори ако решението обективира и произнасяне по възражение на ответника за право на задържане на имота до заплащане на подобрения на стойност над този размер. Върховните съдии отговарят отрицателно. Те посочват, че възраженията са защитни средства срещу първоначалния иск и макар също да се ползват със сила на пресъдено нещо, нямат самостоятелен характер. Те зависят изцяло от съдбата на решението по първоначалния иск и ако то не подлежи на касация, няма как възраженията за подобрения да я обосноват.
Въпросът следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 от Закона за собствеността, да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца, е предизвикал най-много спорове сред върховните съдии. По него са написани три особени мнения, в които 12 от магистратите в Гражданската колегия отхвърлят различни доводи на мнозинството. В особеното си мнение Геника Михайлова, Боян Цонев и Олга Керелска дори твърдят, че колегите им вместо да преодолеят противоречия в практиката, създават нови.
Преобладаващото становище, залегнало в тълкувателното решение, е, че ревандикационният иск (иск на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик) съдържа две искания за защита – да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху имота и да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота. "За да бъде решен предявеният с иска по чл.108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се даде отговор в диспозитива на съдебното решение", заявява ВКС.
Върховните съдии посочват още че, когато съдът е пропуснал да се произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът притежава процесния имот, решението не е неправилно, а в него е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка.
В решението се уточнява, че установителен диспозитив не е необходим, когато ищецът основава искането за връщане на вещта на нищожен, унищожен или развален договор, тъй като тогава делото не е по чл. 108 от ЗС, а по чл.34 или чл.55 от Закона за задълженията и договорите.
ВКС дава решение и на две хипотези в практиката, свързани с възможността за изменение на иска в първото заседание по делото. Съдът обявява, че не е допустимо преминаване от положителен установителен или ревандикационен към отрицателен установителен иск и обратно. Но пък може ищецът по иск за собственост да се позове при условията на евентуалност и на друго придобивно основание, различно от посоченото в исковата молба.
Място в тълкувателното решение ВКС е намерил и въпрос, свързан с приложението на отменения още през 2002 г. Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия. Текстът, разтълкуван от върховните съдии, е на чл. 17а, който предвиждаше, че "при преобразуваните държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество имуществото, предоставено за стопанисване или управление на тези предприятия с акта на преобразуването, се предоставя в собственост на тези дружества, освен ако в него не е предвидено друго". ВКС заявява, че, за да се приложи тази норма, не е необходимо имотът да е заприходен в баланса на държавното предприятие, нито в този на вече преобразуваното търговско дружество.
С тълкувателното си решение върховните съдии се връщат не само към приватизацията, но и към реституцията на земите. И обявяват, че е недопустим установителен иск за собственост към минал момент (по чл. 14, ал. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи), ако в полза на ищеца не е било подадено в срок (изтекъл преди повече от 20 години) заявление за връщане на земята до поземлената комисия или иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12 май 2007 г.
Последното разрешение на спор в практиката, което дава ВКС в тълкувателното решение, е, че е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба. "Този правен интерес се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор. Такъв интерес ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия", заявяват върховните съдии.
