След Първата световна война тогавашният турски лидер Мустафа Кемал Ататюрк се амбицирал да създаде централна банка, която да възкреси новородената Турска република от руините на Отоманската империя и да сложи край на зависимостта й от Лондон и Париж. Той убедил хиляди обикновени граждани да инвестират в мечтата му. Мнозина от тях го направили със собствените си спестявания за старини.
Залогът си е струвал (поне на хартия) – банката в момента е най-рентабилното акционерно дружество в Турция, спечелило 5.6 млрд. щ. долара само през миналата година. Министерството на финансите обаче прибира лъвския пай, а на близо шестте хиляди индивидуални инвеститори всяка година (независимо от размера на печалбата) им остават за подялба едва 140 щ. долара дивидент.
Наследниците на тези дребни вложители определят подобно отношение като обида за семействата, отзовали се на призива на Ататюрк за саможертва в зенита на Великата депресия. Те искат държавата да премахне ограничението върху размера на дивидентите както по морални, така и по икономически причини. Емоциите, по разкази на присъствалите на последното годишно събрание на акционерите в Анкара (в средата на миналия месец), били толкова силни, че макар и други централни банки също да имат и частни собственици, турската е единствената, която ги е докарала до плач.
За разлика от Швейцария и други държави, чиито централни банки са публично търгувани дружества, в Турция няма пазар за тези акции. Те са емитирани еднократно и сменят собствениците си единствено в частни сделки. На практика книжата нямат никаква стойност. Един от акционерите, присъствал на тазгодишното общо съвещание в Анкара, се оплаква, че дивидентът му не може да покрие дори пътуването му до турската столица. А наследницата на друг вложител е възмутена, че когато баща й купил 42 акции на банката през 1931-ва, той внесъл 4200 лири. Ако тези пари били инвестирани не в 42 банкови акции, а в златни монети, сечени по времето на султан Мехмед Решад, днес тя щяла да наследи над 1 млн. щ. долара, а не някакви дребни центове.
Хората са недоволни също, че държавата е по-щедра към чуждестранните акционери, отколкото към местните. Те напомнят, че когато на Ататюрк му потрябвало злато, за да подкрепи лирата, той се обърнал към "краля на кибрита" Ивар Крюгер. Според запазени в парламента документи от онова време регистрираната в Ню Йорк компания на Крюгер "Интърнешънъл метч корп" дала назаем на Турция 10 млн. щ. долара, за да купи злато, а в замяна получила 25-годишен монопол върху производството на кибрит.
Чуват се обаче и аргументи, че дребните акционери не трябва да очакват печалба, защото истинската цел на тази форма на собственост са публичен надзор и да се търси отговорност на банковото ръководство и на турския кабинет.
При основаването на турската централна банка през 1930-а правителството е притежавало в нея дял едва от 15%, който през следващите години е увеличен постепенно до сегашните 55 процента. Правителствените акции (от тип "А") нямат преференциален статус, но институцията е задължена по закон да изпраща във финансовото ведомство всички постъпления, останали след плащането на данъците, на дивидентите и след попълването на първокласните й резерви.
Битката за възстановяването на пълната стойност на купените преди 85 години акции от Турската централна банка вероятно ще свърши в съдебната зала, защото патриотичните и моралните аргументи едва ли ще убедят афектираните граждани.
За разлика от турската държава, гръцката притежава по-малко от 10% дял в централната си банка.
Южноафриканската й "колежка" има над 600 акционери, а почти 50% от основаната през 1907-а Национална банка на Швейцария са в частни ръце при ограничено право на глас.
