Подобно на смъртта рецесиите също са част от житейския цикъл. По дефиниция до това състояние се стига след спад на БВП през две последователни тримесечия.
През юни американският икономически подем ще навърши седем години. Което си е на практика почтена възраст – доколкото само три пъти преди това експанзиите в страната са продължили по-дълго. Рекордният бум от 90-те години на миналия век (от 1991-а до 2001-а) в САЩ оцеля само десетилетие. Това буди безпокойство, че дните на сегашния ръст изглеждат преброени.
На пресконференция в края на миналата година председателят на Федералния резерв Джанет Йелън декларира, че според нея е мит схващането, че "експанзиите умират на преклонна възраст". Което според някои анализатори може да се тълкува по два начина – или госпожа Йелън бърка сметките, или някой умъртвява преждевременно иначе жизнените икономически възходи.
Не всички експанзии са краткотрайни като американските. Рекордьор по дълголетие е Холандия, чийто най-дълъг – почти 26-годишен подем, приключи през 2008-а. Страната е напът да отстъпи короната на Австралия, която в началото на 2017-а ще навлезе в 27-ата си година на растежа, започнал през 1991-а. Експанзия, траяла над 20 години, е имало и в Канада – в периода между 1957-а и 1981-а. А между десет и 20 години е продължила в Япония, във Великобритания, във Франция, в Швеция, в Испания и в Италия. Очевидно, ако стопанският растеж има някаква продължителност на живота си, тя надхвърля десетилетие.
За да провери "поведението" на рецесиите, старшият консултант в областта на изследванията в клона на Федералния резерв в Сан Франциско Глен Рудбуш създаде актюерска таблица за американските експанзии в исторически план. (Подобна таблица използват животозастрахователните компании, за да пресмятат продължителността на живота на клиентите си.) От тях става ясно, че в богатите държави вероятността за настъпване на смърт нараства постепенно от средната възраст до средата на 80-те и скача рязко след това.
Икономическият растеж обаче не става по-нестабилен с напредването на възрастта, констатира Рудбуш. Подобна тенденция е съществувала преди Втората световна война. Но след края й експанзия, навлязла в 40-ия си месец, вече била равностойна по нестабилност с тази на човек около 80-те – всеки имал по около 75% шанс да преживее следващата година.
Тезата за безсмъртен подем е несъстоятелна, но пък за поетапното възкресяване на бизнес-циклите има смисъл. Икономиката, която излиза от рецесия, има множество възможности за инвестиции, които, след като се изчерпат, създават условия за низходящ обрат. Циклите, обаче, могат и да не се развиват според очакванията и структурата на растежа да се промени дори когато подемът продължи. Например, технологичен сектор във възход може да отклони капиталите, които биха се влели в инфраструктурата или в жилищния сектор. Тези браншове, на свой ред, биха могли да подпомогнат подема след като технологичния бум изчерпа потенциала си. Ако всички вътрешни инвестиционни възможности се изтощят, капиталът би могъл да се насочи към задграничните инвестиции, намалявайки стойността на валутата и помагайки на износителите да продължат да теглят икономиката напред. Шоуто може да продължи докато краят на подема на даден сектор не внуши песимизъм по отношение на останалите части от стопанството.
При подобен сценарий възниква въпросът трябва ли изобщо икономиките да изпадат в рецесия. В предвоенния период, когато възрастта е имала значение, правителствата и централните банки са играели много по-скромна роля за стабилизиране на стопанствата. Икономическите шокове (от земетресения до финансови кризи) са били чести явления. И колкото по-дълъг е бил растежът, толкова по-голям е бил шансът за появата на рисково събитие, което да тласне икономиката надолу.
В някои случаи рецесиите са причинени от шокове в предлагането – така се случи през 1973-а, когато галопиращите цени на суровия петрол объркаха балансите на домакинствата в богатите стопанства, а ръстът на данъците намали покупателната им способност. Всичко това тласна надолу БВП.
Рецесията по-често се провокира от търсенето. Трусовете на финансовите пазари или растящите лихвени проценти принуждават хората да кътат пари, а последвалите тревоги за бъдещето водят до спирала от песимистични настроения.
След Великата депресия правителствата започват борба с песимизма. По-богатите държави подсигуряват по-големи "автоматични стабилизатори", включително и средства за обезщетения при безработица, които да вкарват повече пари в икономиките с отслабващ растеж. Централните банки пък започват да манипулират лихвените проценти по-активно, за да подкрепят подема и приемат целеви инфлационни равнища. В резултат следвоенните експанзии стават по-дълги, а рецесиите – по-кратки. Но безсмъртието на бизнес циклите си остана въображаемо.
Краят на някои периоди на подем пък е категоричен резултат от умишлена намеса. Например, в началото на 80-те години на миналия век рецесиите и в Щатите, и във Великобритания бяха плод на нечестна игра, която трябваше да укроти надигащата се инфлация.
Случваха се и човешки грешки. Както признават централни банкери, контролът им върху икономиката не е съвършен. Политиката работи със закъснение и тъй като не всеки шок може да се предвиди, грешна намеса може да отключи рецесията, преди централната банка да е готова с адекватния си отговор. Някои почитатели на лихвените увеличения могат да открият, че са прекалили с дозите. И дори нещо повече – при сегашните почти нулеви лихви в много големи стопанства централните банкери разчитат все повече на неконвенционални инструменти, при които процентът на грешки е по-висок.
Все пак трябва да се прави разлика между случайна грешка и безотговорност. Централните банкери, които се плашат повече от високата отколкото от ниската инфлация, могат да залитнат към агресивните лихвени повишения и да тласнат стопанствата си в регулярни рецесии. В този смисъл Централната банка на Австралия е подходила доста практично, като е формулирала целеви инфлационен диапазон от 2% до 3% годишно, регламентирайки и под, и таван. И това като че ли й помага да се предпази от навлизане в рецесия по грешка.
Очевидно Федералният резерв не се е поучил от този урок, когато започна да качва лихвите през декември 2015-а, въпреки че основният му инфлационен показател е доста под целевото си равнище. А коментарът на госпожа Йелън за естествения живот на растежа не трябва да се смята за алиби.
Сп. "Иконъмист"
