Александър Маринов
Официално обявеният отказ на президента Плевнелиев от евентуално кандидатиране за втори мандат може да се определи като изненадващ единствено от гледна точка на избрания (от него или от някой друг) момент на анонса. “Хвърлянето на пешкира” очевидно бе форсирано – от кого и защо, ще разберем в скоро време. Отчаяните усилия на държавния глава да бъде припознат и наложен отвън като единствения надежден “евроатлантически” кандидат видимо се провалиха, независимо от временните колебания на някои силни външни фактори дали все пак да не заложат на него. Решаваща се оказа пълната липса на сериозна и честна вътрешна подкрепа. Всички драматични (и комични) ходове преди, по време и след оттеглянето на Плевнелиев бяха само
тактически маневри с други цели
в които на отиващия си държавен глава бе отредена ролята на мюре, привличащо истинските участници в предизборния лов.
Мандатът и поведението на президента тепърва ще бъдат задълбочено анализирани. Този анализ може да е полезен, защото Плевнелиев доведе до нейната завършеност една от най-тежките и опасни деформации на манталитета на цялата българска политическа класа – разбирането и практическото прилагане на т.нар. евроатлантическа ориентация на страната като безропотно, унизително и опасно за стратегическите интереси на България комплексирано нагаждане спрямо неправилно разбрани чужди влияния. Култовите му сентенции (“Толкова ли е трудно да разберем какво се иска от нас?!”) и на назначени от него служебни министри (“Нашият национален интерес е да бъдем лоялни партньори!”) сигурно ще намерят място в някоя (ненаписана все още) история на сбъркания български преход.
Но независимо от тези прегрешения и недоразумения Плевнелиев не заслужаваше
разрушителната буря от лицемерие
която се завихри около него през последните седмици. Защото и политици, и анализатори – които си драха ризите, обявяваха го за “единствен гарант” на демокрацията у нас и ляха крокодилски сълзи за оттеглянето му – не дават и пет пари за него. Нищо лично, просто бизнес – на тях действащият президент им бе нужен като инструмент за постигането на тактически цели, след което щеше да бъде забравен и захвърлен. Вероятно – освен упражнения натиск – осъзнаването на тази горчива истина е една от причините Плевнелиев да избърза с “абдикацията” и нищо чудно да си е прошепнал една добре позната емблематична фраза “Оп, олекна ми!”.
Въпросът, който сега се поставя и намира различни отговори, е какво се е променило след елиминирането на една от възможните кандидатури за приближаващото поредно изборно състезание. Според едни президентът е “разчистил терена”, с което е “развързал ръцете” на определени фактори. Според други е затруднил до крайност намирането на приемлива обща кандидатура на дясноцентристкия спектър. Трети сметнаха случката за важно доказателство за собствената им значимост и решиха бързо да я капитализират.
На пръв поглед оттеглянето на Плевнелиев улеснява преди всичко вземането на решение от страна на ГЕРБ, но това може да се окаже лъжливо впечатление. Вярно е, че сега на Борисов няма да му се налага да обяснява защо е игнорирал фигурата с “перфектна евроатлантическа репутация”, а и издигането на собствената му кандидатура може да получи нова аргументация (премиерът обича да влиза в ролята на “спасителя”). Но всъщност трудният избор тепърва предстои. Защото самостоятелният кандидат на ГЕРБ вече не е гарантирано избираем, и най-вече защото трябва да се мисли с
няколко хода напред
Калкулирането на потенциалната кандидатура, партньорите, противниците, явните и скритите договорки, а защо не и предвидената загуба, се вписва в много по-сложна схема, която да даде някакви гаранции за все по-несигурното бъдеще на управляващата партия и най-вече на нейния ръководител.
Единственият видим плюс на обявеното оттегляне на Плевнелиев за ГЕРБ и Борисов е, че бе отстранен механизмът за идеологическо изнудване, което през последните дни бе наистина брутално. Този механизъм рано или късно щеше да дефектира, но замисълът бе да издържи поне още няколко седмици, докато изнудвачите постигнат целта си. Схемата изглеждаше ефективна, но бе твърде прозрачна, поради което нищо чудно отборът от другата страна на „Дондуков” да е допринесъл за ускоряването на драматичното решение на президента. Казано на езика на ситуациите със заложник, когато терорист се прикрива зад заложник, прострелваш несмъртоносно и сваляш заложника, след което злодеят лъсва незащитен.
В новата ситуация и Реформаторският блок, различните части от който се опитваха да прокарат свои варианти на тази схема, и Патриотичният фронт (един от чиито лидери все още не е разбрал, че не е спечелил, а е загубил), лъснаха като тиган на месечина и практически нямат общ полезен ход. Поради това предстои не консолидиране, а нов рунд на остри междусъюзнически боричкания, който, изглежда, ще приключи с
познатото спасяване поединично
Посланията от рода, “ако се напрегнем, можем да излезем с общ дясноцентристки кандидат” издават не просто паника, а пълно неразбиране, че само с напрягане няма да стане, защото излъчването на общ кандидат за президент не е като пренасяне на 50 торби цимент.
Оттеглянето на президента вероятно ще затрудни (но няма да направи неосъществими) някои по-мащабни планове, за които вече съм писал. “Най-силната” страна на Плевнелиев бе, че евентуалната му подкрепа осигуряваше рядката комбинация от гарантирана загуба с перфектно идейно-политическо (“евроатлантическо”) алиби. Разбира се, у нас не е трудно да се намери кандидат с нулеви изгледи за победа, но проблемът ще е той (тя) да е такъв, чиято подкрепа да не можеш да откажеш по логиката на “правилната геополитическа ориентация”. Варианти има, но времето е малко за подготовката на такава сложна тактическа схема, особено при толкова некадърни изпълнители.
Все пак, ако сближаването вляво (независимо от театралните следконгресни реплики от рода на “Ти кой си… а ти пък кой си”) продължи по план, а разпадането и изпокарването на управляващото мнозинство се развива със същия плам, става все по-вероятно резултатът от президентските избори да даде основания за оценки от типа на
“променено съотношение на силите”
и “обратен ход на махалото”. А оттам до идеята за необходимостта от широко национално съгласие пред лицето на вътрешните и външните заплахи и управленското му материализиране, чрез правителство на някаква “голяма (дясно-лява) коалиция”, разстоянието е кратко, макар и трудно за преодоляване.
Както личи от краткия анализ, излизането на Плевнелиев от играта би могло да има определени последици не заради неговото лично присъствие или отсъствие, а заради начина, по който присъствието/отсъствието се употребяват от различните участници в играта. Което означава, че след бърза актуализация на разстановката предизборният лов ще продължи с нови мюрета.
