Александър Маринов
Кадровата политика на българските партии се отличава с перфектен баланс – от една страна, те не желаят да лансират изявени личности, а от друга, правят всичко възможно да не би някоя подобна персона да се промъкне по чудо на подстъпите към властта. Опосканото състояние на прословутите „кадрови банки” изпъква най-ясно, когато трябва да се провеждат преки мажоритарни избори, особено такива с национално значение.
Ситуацията става най-тягостна, щом дойде време да излъчваме държавния глава, който по конституция трябва да олицетворява единството на нацията. Вече двадесет и пет години всеки пореден президентски вот предлага все жалки подобия на носители на идеята за национално лидерство. Това е печално, но съвсем не е случайно, а представлява закономерен резултат на победоносното
нашествие на посредствеността
във всички области на обществения ни живот, но на първо място в политиката и управлението на държавата.
Има една стара шега: "Не е задължително да сте луд, за да работите при нас, но все пак помага". В българската политика положението вече е стигнало дотам, че непременно трябва да си посредствен, безличен, безгръбначен, удобен за всички, за да имаш някакъв шанс дори само да те номинират. Сред политиците, а и сред част от анализаторите са се наложили няколко дълбоки заблуди – например, че персоналните номинации трябва да се пазят в тайна и да се отлагат до последния момент, за да бъде предотвратена компроматната война. Твърди се също така, че ако бъде издигнат кандидат с достатъчна обществена известност (употребява се клишето "разпознаваем"), това е достатъчно дори за кратко време да се привлече необходимата подкрепа. Накрая, внушава се, че партиите се стремят да си осигурят свобода на маневриране в зависимост от персоналния избор на конкурентите.
Изброеното няма нищо общо с действителното състояние на българската политика. Политическите формации много отдавна са се отказали от варианта да избират изявени личности, т.е. хора с доказани качества и постижения в професионалната и обществената сфера. Това личи най-ясно по публичните биографии на почти всички политически ръководители, които в началото са впечатляващо постни, но впоследствие започват да се прочистват, дописват и разкрасяват. Тази тенденция на "реконструкция на биографиите" (както гласи научният термин) достига до крайности, които са едновременно смешни и жалки и за съжаление са били допускани от всеки български президент до момента (и най-вече от действащия).
Националният лидер трябва да е личност, за която името да казва много, ако не всичко – достатъчно е да дадем за пример Хавел, Валенса или Гаук. Но името става достатъчно и прави информационната кампания излишна, когато биографията е пълноценна и изпълнена с истински, а не измислени дела, и то такива, които се признават от обществото за доблестни и последователни. Разбира се, че политическите и идеологическите противници няма да те заобичат, но поне е необходимо в някаква степен да те признават за достоен опонент.
От казаното следва, че за да влезеш и особено за да останеш в "кадровата банка" на политическия елит, трябва да си показал
кой си и какво можеш
и то не еднократно, а в процеса на поемане на нови, все по-високи задачи, включително и на отговорността за грешките и загубите. Такива политически фигури обаче са противопоказни за установилата се у нас партийно-политическа система, която отдава приоритет на формалния статус (независимо как е придобит), а не на реалните качества и постижения. Всъщност, както вече посочих в една предишна публикация, коренът на проблема е в тоталното изпразване от съдържание на вътрешнопартийната демокрация и на премахването на най-важната й функция – селекцията на партийните ръководители (които неизбежно застават и начело на държавата).
Българските партии днес протакат оповестяването на своите номинации за президент на страната не заради някакви тънки сметки (с изключение на ГЕРБ, където Бойко Борисов иска до последно да си запази възможността да се кандидатира), и не заради опасността от компроматна атака в точния смисъл на думата. Истинската причина е, че нито една партия не разполага с убедителна, относително безспорна (дори и само в тесните партийни среди) кандидатура.
Разпознаваем може да бъде всеки, появяващ се или коментиран често в медиите, но публично представителен – само човек с доказани качества и постижения. Впрочем и това не е гарантирано, като имаме предвид, че половината членове на правителството (които са непрекъснато във фокуса на медийното внимание) са непознати на 25-30 на сто от населението. Какво остава за "народните избраници", повечето от които се запомнят единствено с гафове и скандали. Поради това разпознаваемостта на българските политици няма нищо общо с тяхната "избираемост" като личности. Това много ясно го каза Бойко Борисов през 2011-а: "Който и да бяхме сложили, щяха да го изберат". Вярно е, преди пет години в конкретната ситуация беше така, но днес съвсем не е сигурно дори ако той – безспорно най-разпознаваемият български политик в момента – реши да се кандидатира. Разпознаваеми са Цветанов, Цачева, Първанов, Кунева и още мнозина, но никой от тях не е в състояние да осигури монолитна подкрепа дори от "собствения" си електорат, да не говорим за доверието на партийно неутралните, или по-точно казано – на отвратените от партиите.
Липсата на утвърдени (заради постиженията си) политически авторитети не е случайна. Тя е резултат от деградацията на партийните върхушки, които не желаят да допуснат реална конкуренция на подстъпите на властта. Защото упражняването на властта у нас отдавна е въпрос на пазарлък и сделки под масата, а не на воля, интелект и почтеност. Способните и последователни личности са чуждо тяло в българската политика – тях системата или ги опитомява, или ги изхвърля.
Между другото, това не е изцяло български дефект. "Големите братя и сестри",
чуждестранните кукловоди
на марионетната българска политика също нямат интерес начело на българската държава да застанат личности, поставящи националните интереси над чуждите и своите собствени. Те и сега правят всичко възможно за пореден път да имаме за държавен глава безличен, посредствен и затова зависим от чужда воля индивид. В това отношение интересите им напълно съвпадат с желанията на вътрешните центрове на власт и богатство, независимо от неуморната реторика за върховенство на закона и борба с корупцията.
Но, в края на краищата, върховен суверен сме ние, народът. Затова, ако пак си изберем някое недоразумение, няма да е честно да се оправдаваме с партийните босове и задграничните им покровители.
