Александър Маринов
След шокиращите (макар и не чак толкова изненадващи) резултати от британския референдум преобладаващите коментари са доста едностранчиви. Например, обсъждат се предимно икономическите последици, ефектите за ЕС като цяло и страданията, които ще понесе неизбежно Великобритания. Почти не се анализират вътрешнополитическите последици за отделните европейски държави и ефектите за техните партийно-политически системи. Доколко има някакви коментари в тази посока, те са емоционално обагрени и издават страх и паника. Камбаната бие, че врагът е пред портите и неговото име е “Популизъм”.
Последици за Британия и британците несъмнено ще има, но тепърва ще видим какви точно ще са те. За мен лично няма съмнение, че случилото се ще бъде “точка на пречупване” и за Европейския съюз. Без значение в каква посока ще поеме този велик (по замисъл и по мащаби на опропастяване) проект, едно е сигурно – този път повратът ще се дължи на промените в политиката в отделните страни от съюза, а не на опитите за контрол, налагани от Брюксел, Берлин и Париж.
Без претенции за дългосрочно предвиждане (тепърва ще видим много неща, за които не сме и помисляли) ще се спра само на няколко видими непосредствени вътрешнополитически последици от гласуването в полза на Брексита.
Първата е
реакцията на “шок и ужас”
сред европейските политически елити. Объркване, страх, агресия, отричане на очевидното, неадекватност на първите предложения – това са само част от епитетите, които изглеждат уместни. Нелепата самоувереност, че “нещата са под контрол”, илюзията, че заплахите с катастрофални последици ще свършат работа, отстъпиха място на пълна дезориентация на водещите европейски политици и национални правителства. Пролича ясно, че както и при избухването на миграционната криза, всеки по-сериозен проблем оголва дълбоките различия между отделните европейски държави и управляващите ги партии и политици. Едни призовават правителството на Обединеното кралство да задейства незабавно прословутия чл.50, други настояват да не се прибързва. Ръководителите на европейските институции, включително за да се измъкнат от личната си вина, започнаха да се държат агресивно и дори арогантно, докато част от националните лидери се опитват да запазят поне отчасти добрите отношения с британските политици и граждани.
На второ място, видима и разбираема реакция е опитът бързо да се очертае
“образът на врага”
който в случая бе привидян в лицето на по-възрастните и по-ниско образовани англичани от селските райони, едва ли не “отнели бъдещето” на своите деца и внуци. Като всеки импулсивен стереотипен модел на поведение, и този е колкото неверен (несъответстващ на действителността), толкова и непродуктивен. Достатъчно е да си припомним, че дори в космополитния Лондон, сочен за крепостта на еврофилията, гласувалите в полза на Брексита са 40 на сто. По-важно е, че опитите да се демонизират привържениците на напускането на ЕС ще имат фатални вътрешнополитически последици. Нека не забравяме, че повечето от половината французи, холандци, италианци и гърци не харесват Евросъюза и неговите институции такива, каквито са, и даже в Германия привържениците на организиране на подобен референдум са “само” (както побързаха да се зарадват някои български анализатори) една трета от анкетираните.
Третата последица, която вероятно ще се задълбочава в резултат на неадекватната политическа реакция, е нарастването на
вътрешното политическо и социално разделение
в повечето страни от общността. По-голямата част от вътрешнополитическите привърженици и противници на Брексита в същото време са протагонисти на различни ключови и доста спорни политики. Сред тях на първо място е проблемът за миграцията и възможните мерки за неговото овладяване. Трудно е да се докаже доколко бежанската вълна в континентална Европа и по-конкретно ролята на Ангела Меркел за задълбочаването на кризата са повлияли върху решението на британците, но едва ли има разумни доводи срещу масовото неприемане на досега прилаганата политика, наложена със сила от Еврокомисията, Берлин и Париж.
Тази съпротива и без това се разраства, да не говорим за ефекта на необмислените и прибързани препоръки за по-нататъшна централизация в Европейския съюз. Приказките за "повече интеграция", "икономически Шенген", за "нова супердържава" или за "нова роля" на “френско-германския двигател”, който трябва “да превключи на по-висока скорост” – всички те представляват чисто и просто опит да се гаси пожар с високооктанов бензин. Както между отделните европейски страни, така и вътре в отделните държави предстоят ожесточени дебати за ползата от евроинтеграцията в досегашния й вид и възможните пътища за нейното съществено преобразуване.
Още по-сериозни последици може да има агресивната антидемократична реторика, в която днес активно се упражняват мнозина европейски политици и анализатори. Като започнем от призивите да се игнорира резултатът от британския референдум и свършим с анатемата на референдумите въобще, наистина е странно – дали всички тези объркани и уплашени хора си дават сметка в чия мелница в крайна сметка наливат вода. Безадресното и неаргументирано използване на етикета “популисти” също в края на краищата ще засили позициите на тези, които са или се представят за такива. Няма по-голяма заплаха за бъдещето на ЕС от нежеланието да се видят и разберат истинските причини за резултатите от британския референдум и за засилването на позициите на евроскептиците като цяло.
Въпреки че неадекватността е водеща характеристика на поведението на всички европейски елити, българските политици отново се проявиха като
“шампиони на бидон”
(ако използваме образа на героя от прочутия филм “Един идиот в Париж”, който се гордее с това, че думка по един празен бидон). За кратко време те изрекоха един куп кухи фрази и дори откровени глупости (като поредното “откритие” на държавния глава, че разпадането на ЕС означава начало на война). Вместо да цитират данни от напудрени и тенденциозни изследвания, които доказвали какъв еврооптимист е българинът, много по-разумно би било да седнат и да помислят (доколкото могат) какво следва за България оттук нататък.
Защото Европа и нейните институции неизбежно ще трябва да преминат през дълбока промяна, за да оцелеят, а за нас най-важен е въпросът дали ще участваме по разумен и последователен начин в тази промяна, или тя за пореден път ще ни сполети подобно на природно бедствие.
