Александър Маринов
Четвъртвековният юбилей на Конституцията на България стана повод за традиционните приповдигнати обобщения за историческата й роля, както и за добре известни заклеймяващи квалификации. И едните, и другите са доказано неверни и безплодни. В цялата шумотевица като че ли най-силно впечатление направи фактът, че три четвърти от българите въобще не са чели основния закон на държавата. Но юбилеят все пак дава повод за размисъл.
Първо –
кратка историческа ретроспекция
Едно от най-разпространените (но само отчасти верни) твърдения е, че приемането на конституцията е изиграло съществена роля за политическото стабилизиране на страната в началото на прехода и за запазване на гражданския мир, а също – че така е била осигурена надеждна рамка за демократичното развитие на страната. Подобна оценка може най-малкото да бъде поставена под съмнение както от гледна точка на мотивите за това (донякъде драматично, донякъде драматургично) начинание, така и с оглед на реалната роля, която то изигра.
Вярно е, че определени среди в БСП изпитваха опасения от репресии срещу бившата комунистическа партия и особено срещу нейните ръководители, заемали високи постове в предишния режим. Но обявяването на конституцията за гарант срещу политическия реваншизъм бе преекспонирано и бе предназначено главно за вътрешнопартийна консолидация. Не по-малко важна цел на БСП бе да се задълбочи и направи необратим разривът между "старите" партии и политици в СДС и младото радикално крило. В края на краищата тази далновидна тактика успя, и то под съвършено благовиден предлог.
От гледна точка на
реалните ефекти
от приемането на конституцията много скоро стана ясно, че тя не дава абсолютна гаранция за защита от политически злодеяния – нито персонална, нито партийна, нито (което е най-лошото) на демократичното развитие на страната. Конституцията не успя – и нямаше как – да попречи на бързо деградиращата политическа класа да извърши добре известните и изстрадани от цялото общество золуми, като се започне от 1991-ва, та до днес. Защото тя е просто един набор от основни правила, а най-важното при правилата е да бъдат признати за справедливи и необходими и да бъдат спазвани.
При нашата конституция се нагледахме на всевъзможни упражнения от типа на "Дяволът чете Евангелието", при това – с активната роля на Конституционния съд (впрочем, излъчван от същата тази политическа класа). Както е написал преди почти век и половина млад американски изследовател на публичното управление: "По-лесно е да се напише една конституция, отколкото да се прилага". Името му е Удро Уилсън, по-късно станал един от най-прочутите и уважавани президенти на САЩ.
Казаното съвсем не означава, че подкрепям хулителите на българската конституция, а просто, че тя е една "свещена крава", която не трябва да бъде унижавана или, не дай Боже, заклана, а следва с почит да бъде отправена на заслужен отдих. Голямата слабост на разгорещените защитници на тази конституция е, че те не дават и дума да се издума за съществени промени в нея. А такива са очевидно необходими (или поне належаща е задълбочена научна дискусия) поради една непреодолима причина – условията (вътрешни и външни) са кардинално променени. В днешния си вид конституцията отдавна е изчерпала положителната си роля и вече "играе" в полза на мощните политически и икономически фактори, които управляват де факто страната ни в свой интерес,
без да носят никаква отговорност
за деянията си.
Истината е, че днес основният закон идеално устройва политическата класа и нейните задкулисни работодатели. Точно поради това наблюдаваме рядко срещано трогателно единство между иначе хваналите се гуша за гуша партии по два въпроса. Първо, всеки опит да се предложи и извърши по-съществена промяна в държавната уредба се отклонява с аргумента, че това може да бъде направено само от Велико Народно събрание (свикването на каквото е практически невъзможно). На помощ в тези случаи се притичва цялото магистратско войнство и най-вече Конституционният съд, поели ролята на преторианска гвардия на конституционното статукво. Второ, политиците демонстративно отказват да коригират видими слабости на конституцията дори когато това изглежда напълно в правомощията на действащия парламент.
Решимостта да се консервира съществуващия начин на разпределение и консумиране на властта е толкова непоколебима, че властовите елити са готови да стигнат (и стигат) до открита гавра с обществото точно защото са убедени в своята,
гарантирана от конституцията недосегаемост
Вместо да утвърждава основната аксиома на демокрацията, че властта произтича от народа, българската конституция всъщност узаконява пълното обезвластяване на върховния суверен. Знам, че у нас не са малко хората, които оспорват употребата на думата "народ" и се отнасят към нея презрително. На тях, а и на всички останали ще припомня една "малка" разлика между американската и българската конституция – първата започва с израза: "Ние, народът…", а втората – с "Ние, народните представители…".
Можем да спекулираме какво би се случило, ако имахме не тези, а други, по-просветени, отговорни и почтени елити. Но това е непродуктивно, защото българската политическа класа е такава, каквато е, а бетонирането на статуквото (включително и от конституцията) води до задълбочаващ се процес на негативна селекция. Не е случайно, че всеки следващ "политически набор" от депутати, министри и висши чиновници е по-лош от предишните (същото важи за всички властови елити).
Приемането на нова конституция (а преди това – отмяната на непреодолимите пречки пред конституционното усъвършенстване) не е самоцелно упражнение. Това са вече силно закъснели мерки за преориентиране и ново начало на навлязлото в задънена улица демократично битие на нашето общество. Ще цитирам изтъкнатия немски философ Юрген Хабермас, който в едно скорошно интервю по повод на Brexit казва: "Драстичният скок на социалното неравенство, усещането за безпомощност, усещането, че твоите интереси не са представени на политическо равнище води до мобилизацията срещу чужденците, за напускане на ЕС и за омраза към Брюксел." Това важи с пълна сила и за вътрешното положение в почти всички европейски страни, в това число и в България. Българската политическа система – така, както е установена в конституцията (и защитавана от нея), работи така, че основните икономически решения, които влияят върху обществото ни, не са обект на демократичен избор. Опасна илюзия е, че реакцията срещу това статукво може да бъде блокирана или манипулирана. Именно резултатите от британския референдум, а и процесите в цяла Европа го доказват.
