Александър Маринов
Преди няколко години написах в една статия за "БАНКЕРЪ", че съществуването (а оттук и управлението) на българската държава по неизбежност трябва да отчита два незаобиколими фактора извън организациите, на които се уповаваме – Русия и Турция. Тогава това мнение предизвика възраженията на някои колеги анализатори, особено що се отнася до Турция като страна член на НАТО, т.е. предвидима и по дефиниция непредставляваща заплаха. Днес продължавам да поддържам позицията си, като припомням уточнението, че влиянието на тези две големи, силни и твърдо следващи своите интереси държави е необходимо да се разбира нетолкова като пряка заплаха, а като интерфериращи мощни "гравитационни" полета, въздействащи както върху външната, така и върху вътрешната политика на България. При това – не само чрез опростената схема на "петите колони", нито единствено чрез конюнктурните текущи събития.
От тази изходна точка би било добре да се инициира задълбочена дискусия за последиците от процесите в Турция върху нашата страна и вътрешното положение у нас. В момента сме свидетели на едно снишаване и скатаване на отговорните институции и политици – поведение, което ни се представя като връх на дипломацията. Иначе казано, сакън да не би да подразним с нещо съседите. Зад привидно целенасочената сдържаност обаче се крие липса на сериозни и безпристрастни дългосрочни анализи на възможните сценарии и съответните действия на българското правителство. В по-цялостен план може да се говори за опасен
дефицит на аналитичен капацитет
на институциите, който на свой ред е напълно обясним при провежданата през последните години кадрова политика, сред чиито приоритети професионалната компетентност е последна дупка на кавала. Но това е тема за отделен разговор.
Към сегашния момент пестеливите становища на компетентните органи за ефекта върху България на неуспешния опит за преврат в Турция се рамкират от три основни опорни точки – първо, преки заплахи няма, второ, хипотетични рискове биха могли да възникнат с оглед активизиране на миграционния натиск, трето, тези рискове са предмет на специално внимание и може да се смятат за контролирани, включително и на основата на поддържаните постоянни контакти с турските власти. В по-широк план единственото, за което в момента България проявява загриженост, е устойчивото изпълнение на споразумението за ограничаване на миграцията между ЕС и Турция. Има спорадични общи призиви за придържане към върховенството на закона, но те по-скоро изразяват инстинктивната нагласа на някои български политици да възпроизвеждат механично изявленията, направени в Брюксел, Вашингтон и Берлин.
В действителност картината е много по-сложна и тревожна. Неуспешният опит за преврат в южната ни съседка (заедно с редица други събития от последните седмици в това число), но не само Брексит и терористичният акт в Ница) поставиха региона и цяла Европа в качествено нова ситуация.
Степента на управляемост на процесите се срина
а в резултат непредвидимостта рязко нарасна. При това става дума за непредвидимост – не само и нетолкова на официалните власти, а на широк кръг от параметри и субекти. Както сполучливо се изрази бившият военен министър Бойко Ноев, не е изключено следващият вик „Аллах акбар” да прозвучи от кабината на изтребител Ф-16, въоръжен с ракети. Нестабилността драматично нараства и поради започналата гигантска чистка в турската армия, правосъдната система и администрацията, която неизбежно ще се отрази върху функционирането на тези системи. В този контекст редица от предприеманите досега, прехвалени и прескъпи мерки (от рода на Великия телен стобор) изглеждат печално неадекватни.
Тази критично спаднала степен на управляемост засяга и организациите, които отдавана ни представят като непоклатими гаранти за нашата безопасност и просперитет. Има силна ирония във факта, че преди седмица някои запалени български евроатлантици ни убеждаваха как срещата във Варшава бележи нов възход на пакта и потвърждава непоклатимото действие на прословутия чл. 5, а днес високопоставени американски и европейски политици поставят под съмнение членството на Турция в НАТО. Истината е, че оттук нататък на югоизток от нас всичко е възможно, съответно българските институции трябва да са готови за всичко, а не да чакат инструкции от задгранични централи. Гърция например не изчакваше указания, а незабавно постави въоръжените си сили в пълна бойна готовност още при първите знаци, че нещо става в източната й съседка.
На второ място, нестабилността и очертаващият се продължителен социален конфликт в Турция имат специфично
много по-силно отражение върху България
(в сравнение с останалите страни от Европа и региона). Причините са много, но най-важната е голямата турска етническа общност у нас, почти всяко семейство от която има роднини в Турция. Въпреки че на този етап българските изселници и техните потомци едва ли са засегнати от чистката (по простата причина, че не са допуснати на тези елитни равнища), не е възможно да останат изолирани от последващите процеси. Преливането на негативни политически, икономически, социални, морални и религиозни явления е неизбежно. Което отново повдига въпроса за готовността на българската държава да реагира адекватно.
На трето място, ставащото в Турция започва да влияе пряко на вътрешнополитическите отношения в България. Нерегистрираната (все още) партия на Местан побърза да възхвали драматичните събития с високопарни изрази от рода на "народът защити демокрацията" с очевидното намерение да получи нова порция подкрепа от турските власти. От лагера на националистите прозвучаха политически инфантилни поздравления към пишман превратаджиите. Останалите се ослушват като глухи прасета в царевичак.
Трябва да сме много наивни, за да се надяваме, че българските политици няма – в духа на добре познатата ограничена конюнктурност – да се опитат да извлекат някакви мизерни текущи ползи. Не помагат особено и отвлечените философски разсъждения (от типа на "ставащото в Турция ни показва от какво трябва да се боим"). Общото тягостно впечатление е за уплах, неадекватност и безхаберие от страна на органите и лицата, които би следвало да са способни и готови да взимат трудни решения в непредвидими условия.
Преди няколко дни един изявен апологет на евроатлантизма иронизираше идеята на покойния Тончо Жечев за българския неутралитет. Събитията от последните месеци показват, че тази идея следва да се припомни с оглед на обстоятелството, че независимо от формалното членство в една или друга организация всяка държава има свои национални интереси. Когато те са застрашени, тя не просто има право, а е длъжна да разглежда и прилага всички възможни средства, за да ги защити. От тази гледна точка начело на българските институции трябва да застанат хора, които могат и имат куража да направят нещо повече от това да се кланят на брюкселски и вашингтонски тотеми.
