Александър Маринов
Политици, анализатори и част от народонаселението отново луднаха на тема "Търси се обединител"”. Съществената (и неслучайна) промяна в идеите на Бойко Борисов за профила на бъдещия президент породи куп спекулации и възкреси стари заблуди и измислици.
Разбира се, наличието на лидер, който има виждания, проекти и качества, след които върви голяма част от обществото, е манна небесна за всяка нация, особено за намираща се в толкова трудно положение като нашата. Но изобилното и хаотичното говорене поражда рискове от илюзии, недоразумения и тежко разочарование.
Преди всичко се твърди, че "президентът обединител" е фигура, постулирана от конституцията. Това не е вярно. Точният конституционен текст гласи, че държавният глава "олицетворява единството на нацията". Да си обединител означава да ръководиш и осигуриш обединението, а да олицетворяваш – значи чисто и просто чрез качествата и поведението си да даваш личен пример, да персонифицираш нещо вече съществуващо. В случая
"олицетворяването" е метафора
една от многото метафори, с които е натъпкана конституцията ни и които са една от причините за нейния пожелателен, лишен от действеност характер. Да не говорим за изцяло субективната природа на олицетворяването – неслучайно всички български президенти на прехода са определяни като обединители от едни и като разединители от други.
Важното в това терминологично уточнение е, че следващият български президент е изправен пред огромното изпитание да създаде основи за единение на нацията, без което самото й съществуване е застрашено. По силата на институционалните си характеристики президентът има в някаква степен по-благоприятни възможности да го постигне, включително и поради липсата на съществени разпоредителни правомощия (прилагането на които у нас почти винаги разединява). В случая обаче се натъкваме на поредната заблуда или манипулация – разбирането за
"надпартийността" на президента
като гаранция за постигане на единение. Няма спор, че пристрастието и подкрепата за една или друга партия едва ли подпомагат постигането на единство (въпреки че ако дадена партийна програма е добра, какво лошо има в това голяма част от нацията да я подкрепи, както е в Унгария). Съществено е да се отхвърли илюзията, че президентът може да бъде обединител извън и независимо от партиите и дори като им се противопоставя. Тази заблуда бе особено демонстративно поддържана от сегашния президент, който преди две години се хвалеше с това, че е изразител на единението на гражданското общество, а не на партиите. Обединяването около определени национални приоритети не може да стане през главите на партиите, а изисква корекции на тяхното мислене и действие, което е много трудна, но, уви, незаобиколима задача пред държавния глава, осъществима с определени средства (ако президентът има класата и опита да ги познава и прилага).
Пълен хаос цари по отношение на идеите какъв трябва да бъде и
какво трябва да прави президентът
за да "обединява". Ето основните гледни точки, които са не просто разнопосочни, а трудно примирими. Някои твърдят, че въобще не им трябва президент обединител, а "принципен човек, който да бъде гарант на конституционния ред". По тази логика единството и неговото олицетворение от президента по дефиниция означават безпринципност.
Според други обединителната мисия на президента е предназначена в някаква степен да смекчава или обуздава крайната фрагментираност на политиката, която затруднява дефинирането и реализирането на националния интерес. Само че всеки политически субект се стреми това да се случва в негова изгода, т.е. колкото партии, толкова и варианти на обединението и олицетворяването му.
Трети оспорват по принцип възможността обединителните тенденции да се задвижват от една личност и смятат, че те могат да бъдат гарантирани само от институциите и върховенството на закона. Тук обаче се получава порочен кръг, защото институциите (а оттам и прилагането на законите) са в значителна степен в състояние на "захват" от страна на партиите и частните интереси, които те прокарват.
Четвърти са на мнение, че нацията има нужда от консолидация, но въпросът е в името на какво (около какво)? А също – кой е основният двигател на единението – страхът, непосредствената нужда, далновидността, трайната ценностна ориентация. А пети просто настояват, че президентът трябва да изразява и защитава като "единство на нацията" позицията (реална или измислена) на мнозинството българи. Но тогава какво правим, ако около 60 на сто (с тенденции към спадане) се обявяват за оставане в ЕС, подкрепата за членството (и особено участието в определени операции) в НАТО драматично спада, а доминиращото отношение към някои съюзници трудно може да се определи като доброжелателно?
Като "черешка на тортата” идва дефиницията, предложена от премиера: "българите се нуждаят от човек, който да балансира между партиите и да консолидира нацията, а не да я разделя. Да бъде приет от всички, когато бъде избран".
Всички изброени виждания за обединяващата (олицетворяващата) мисия на президента пропускат един "дребен" детайл –
липсата на обединяваща кауза
Както и на работещи инструменти за изработване на широко съгласие по ключови за нацията въпроси. Българското общество не разполага дори с приблизителни варианти на национална идея или доктрина, ценностите са декларативни, изпразнени от съдържание, а резултатите от отстояването им – често диаметрално противоположни на намеренията. Именно това поражда едно много трудно осъществимо изискване към бъдещия държавен глава – да е способен да изработи (с помощта на авторитетни личности), да защити пред обществото и да превърне в реален политически фактор стратегия за овладяване на кризата и просперитет на нацията. Тази генерална визия за бъдещето трябва не само да бъде едновременно реалистична и вдъхновяваща, но и да е естествено, органично олицетворявана от президента и най-близките му сподвижници. В нея е необходимо честно да се оповести не само какво искаме да постигнем, но и какво ще струва това на днешното и утрешните поколения.
Иначе казано, обединителната мисия на президента може да бъде възможна само като еманация на интелект, смелост и честност. Хора, които да олицетворяват такъв подход към националното лидерство, а и такива, които да ги подкрепят, безкористно, има. Друг е въпросът, че – поне на този етап – властващата каста няма да ги допусне до публичната трибуна.
