Александър Маринов
В навечерието на президентските избори в българското публично пространство се забелязва засилен интерес към участието на висши военни (да ги наречем образно „генералите”) в политиката. Под една или друга форма и по различни причини в „късите листи” на партиите се завъртяха не по-малко от пет имена с такъв профил. Националният съвет на БСП вече одобри с голямо мнозинство бившия командващ на ВВС генерал Румен Радев като кандидат на партията. Това направи и органът на АБВ. Възможно е президентските избори да се превърнат в „сблъсък на генерали”, разбира се, с уточнението, че генерали има всякакви – от офицери от кариерата с реален строеви, щабен и лидерски опит, до лица с цивилен произход, произведени във висше офицерско звание заради политическото им назначаването на длъжност, предполагаща такова.
Конкретните коментари, обикновено повлияни от партийни пристрастия, подминават по-съществения въпрос – защо различни общества в различни исторически моменти се обръщат към армията като опора на стабилност и търсят в лицето на изявени нейни представители алтернатива на политическите дейци от кариерата. Този аспект на дискусията е важен, като се има предвид, че в контекста на небивалия срив на доверието към българските институции армията (въпреки окаяното си състояние) продължава да бъде една от най-уважаваните държавни структури.
Очевидно спецификата на военното лидерство и свързваните с него личностни качества имат особена роля. Най-общо влизането на генералите в политиката и властта става по два основни модела.
Първият модел обхваща социалния профил на прехода
Прославен военачалник – национален лидер
или поне високопоставен политик.
Тъй като войната е ситуацията, в която най-ясно се изявяват качествата на военните, такива примери откриваме най-вече сред висши военни, участвали в реални (и победоносни) военни кампании. Веднага се сещаме за президентите Де Гол и Айзенхауер, въпреки съществените различия в тяхната военна кариера и причините да “влязат в политиката”.
След военните си успехи Айзенхауер се връща в САЩ като герой, но без узрели намерения за политическа кариера и дори без ясно предпочитание към една от двете партии. Номинирането му през 1952 г. от Републиканската партия се смята за един от най-нестандартните и печеливши политически ходове (той е едва вторият американски генерал, участвал във война, избран за президент) и носи две поредни убедителни изборни победи. Интересно е, че повечето критики към дейността му като президент визират нетипичните за изявен военачалник колебания и протакане при взимане на трудни решения.
Много по-драматична е военната и политическата биография на Шарл Де Гол, който не само е участвал в бойни действия и е раняван в две войни, но изпъква със силното чувство за мисия и способността да взима съдбовни решения и да носи отговорност за тях. Решителността му да отстоява интересите и бъдещето на Франция, включително и с цената на противопоставяне на могъщите съюзници САЩ и Великобритания, го превръщат в безспорен национален лидер за период от почти три десетилетия. В разгара на опитите да бъде отстранен от ръководството на френската съпротива (най-вече по настояване на САЩ) Де Гол провежда трудна, но достойна среща с президента Рузвелт, поуките от която обобщава в мемоарите си по следния начин: “Докато слушах американския президент, окончателно се убедих, че в деловите отношения между двете страни логиката и чувствата означават много малко в сравнение с реалната сила, че тук се цени този, който може да граби и да запази заграбеното; сега знам, че ако Франция иска да си възвърне предишното място в света, тя трябва да разчита само на себе си”.
Вторият модел или профил на генералите, влезли в политиката и управлението на държавата, е този на
ръководителите на успешни преврати
като под “успешни” имам предвид не само и не толкова овладяването на властта, а способността да се начертаят и проведат важни промени в траекторията на национално развитие. Тук непременно трябва да споменем имената на поне трима знаменити генерали от този тип – Пак Чжон Хи, Аугусто Пиночет и Кенан Еврен. Както личностите на тримата, така и делата им, така и политическото им наследство са дискусионни и по-скоро поляризират съответните общества, но трудно може да се отрече историческият отпечатък, който са оставили.
И докато Пак Чжон Хи все пак е признат за архитект на корейското икономическо “чудо”, Пиночет и Еврен доста по-късно бяха изправени пред съда и дори получиха присъди, които не бяха изпълнени поради преклонната им възраст и здравословното им състояние.
В нашата историята също има няколко, макар и не толкова впечатляващи
примери за български генерали
достигнали до върховете на политиката.
Сред представителите на първия профил се откроява генерал Рачо Петров, който след излизането си в запаса на два пъти (за кратко през 1901 г. и от 1903 до 1906 г.) заема поста на министър-председател, но е принуден да подаде оставка след грандиозен за времето си корупционен скандал.
Имаме и представител на втория профил – Кимон Георгиев, който на два пъти оглавява правителството (през 1934-1935 г. и непосредствено след 9 септември 1944 г.).
Справедливостта изисква да се припомни и ген. Владимир Вазов, първият и досега единствен генерал, който е бил кмет (при това доста успешен) на столицата.
През последните десетилетия се открояват имената на двама вицепрезиденти – ген. Атанас Семерджиев (1992-1997 г.) и ген. Ангел Марин (по време на двата мандата на Георги Първанов 2001-2011 г.).
Почти всички изброени примери доказват, че обществото се обръща към висшите военни неслучайно, а преди всичко в резултат на упадъка, некомпетентността и
подкупността на традиционните политически елити
Разчита се на волята и способността генералите да служат на отечеството. Качества така характерни за “истинските”, кадрови военни. На тях се залага за преодоляване на вредите, нанесени от погрешните решения или користта на политиците. На свой ред партиите и другите елитни кръгове виждат в тяхно лице възможност да запазят и дори да разширят своето влияние. Днешната българска ситуация потвърждава тази закономерност – процесът на дегенерация на политическия елит и почти пълната липса на вдъхващи доверие и респект личности кара мнозина да обърнат поглед към висшите военни с надеждата (в отделни случаи оправдана), че оттам може да дойде личността, способна да обедини и поведе нацията. Ако припомня мисълта на Шарл Де Гол, личност, убедена, че оцеляването и просперитетът на българите зависят най-вече от укрепването на собствените ни способности и вярата в тях.
