ВХОД / РЕГИСТРАЦИЯ

Нерешените въпроси на президентската институция

Росен Плевнелиев с чук смазва президентството - брой 35 (1207)

Александър Маринов

 

Както цялата българска политика, и дейността на президента страда от прекомерно персонифициране – и постиженията, и провалите се свързват и обясняват главно с особеностите на заемащата поста личност, а не с базисните правила на институцията. Което не само поставя обществото в рискована зависимост от това, на какъв човек ще попаднем, но и задава прекомерна неопределеност, граничеща с липса на отчетност и отговорност. В по-спокойни времена някои импровизации на президентите бяха досадни и дори забавни, но в днешната смутна ситуация липсата на яснота какво конкретно може и трябва да прави президентът се превръща в източник на сериозни заплахи за националния интерес.

Тъй като в политиката и особено на равнището на държавния глава думите имат последиците на дела, първият голям въпрос е какви са необходимите

ограничения на изявленията на президента

които неизбежно ангажират страната ни като цяло. Конституцията е напълно ясна, че президентът няма самостоятелни правомощия при разработването на вътрешната и външната политика, но това не бе достатъчно да предотврати постъпки, внушаващи обратното. Типичен повод за размисъл и нормативен анализ бе поведението на президента Росен Плевнелиев, който през втората половина на мандата си често се нагърбваше да дава едностранчиви външнополитически оценки. Това неведнъж принуди правителството и лично министър-председателя да се разграничават от думите му. Неприятна, но относително най-лесна за преглъщане от обществото последица е, че българският президент олеква и започва да изглежда все по-несериозно и дори комично, поне пред по-образованите хора у нас и зад граница. Един политик от такъв ранг трябва добре да подбира мислите и думите си, в противен случай поражда съмнения не само и нетолкова относно собствената си компетентност, колкото относно качеството на демократичните институции и механизми, излъчващи националните лидери.

Втората последица е по-сериозна и определено негативна. Позволявайки си генерални квалификации и обобщения отвъд специфичните му правомощия, президентът може да нанесе трайна

вреда на българска външна политика

Особено натрапчиво този проблем се прояви в русофобската реторика на Плевнелиев. В лично качество всеки – дори и българският държавен глава, има право на собствено, пристрастно мнение за явленията от действителността. Но в официалното му качество подобно пристрастие е недопустимо. Съвсем не е случайно, че само двама-трима европейски премиери и държавни глави си позволяваха подобни остри квалификации. На първо място – защото сериозните държавници отчитат законите на европейската и световната политика, която е много по-сложен феномен, отколкото отношенията между две враждуващи футболни агитки. Второ, защото се съобразяват с наличието на  различни позиции и реакции вътре в собствената си страна.

Вярно е, че у нас е традиционно противопоставянето на русофили и русофоби (както и на рубладжии и грантаджии), но в действителност тези две групи далеч не изчерпват важните гледни точки към стратегическото позициониране на България. Това, че определени политически среди се правят на по-католици от папата в желанието си да се харесат на Вашингтон, Берлин, Брюксел или Москва, не означава, че сме обречени да бъдем врагове на едни или верни съюзници на други. И ако дори "желязната" фрау Меркел (да не говорим за френските, италианските, австрийските или унгарските ръководители) подбира внимателно думите си относно Русия и Путин, това се дължи не само на необходимостта да се вслушва в мнението на големия бизнес, но и в императива държавникът да държи отворени всички опции в стратегически план. Защото утре Русия в контекста на задълбочаващо се партньорство с Китай и Индия може да се окаже политически и икономически фактор, с който европейските "атове" ще бъдат обречени да си партнират. Поради което българското "магаре" не бива да се пъха между такива ритници, още по-малко – да се натяга само да хвърля "къчове".

Трети съществен въпрос е доколко и в какво отношение българският държавен глава трябва да бъде ограничен в упражняване на преки въздействия върху дългосрочната политика на държавата чрез

назначаваното от него служебно правителство

Типичен пример бе скандалът около проекта "Визия 2020" през есента на 2014-а, който не може да бъде сведен до критиката, че едно служебно правителство не бива да приема такъв документ, още по-малко – да ангажира страната с него на международно равнище. Трябва да се подчертае, че съвсем не става дума за "процедурен въпрос" – голяма част от уязвимите точки на "Визията" бяха обусловени от начина на нейното подготвяне, а изборът на такъв потаен и прибързан подход се дължеше на определени по-дълбоки, политически намерения и очаквания. Горещото желание да се обслужат определени (различни – лични, частни, групови, чужди) интереси обаче на практика доведе до резултат, разминаващ се с националния интерес на България.

В желанието си да отстои правилността и ценността на проекта президентът извади като основен аргумент тезата, че изразените в него оценки изцяло съвпадат с обявените от НАТО и по-конкретно от генералния секретар на организацията. Като  тревожен рецидив от миналото може да се определи нагласата българските стратегически документи да се създават чрез буквално преписване на текстове или фрази, написани или изречени от някой пореден "голям брат" и приемани като истини от последна инстанция. Унизително е, че български политици и най-вече държавният глава смятат за най-голямо достойнство на един национален стратегически документ буквалното възпроизвеждане на оценки, казани другаде, с друга цел и служещи на други, небългарски интереси.

За да обобщим –

мисията на президентската институция

е нещо много повече от това, да извършва "копипейст" от натовските документи, или да вдига тревога, че всеки опит за самостоятелна позиция е знак, че България е ненадежден съюзник или се е отклонила от "евроатлантическите ценности". Необходимо е българската позиция да отчита целите, които си поставяме, и условията, които благоприятстват постигането им, и именно това съотношение е националният интерес. Най-вече президентската институция би трябвало да поддържа позицията, че страната ни участва в НАТО и ЕС така и толкова, колкото е необходимо за укрепването и развитието на българската нация и българската държава.

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Противоконституционна ли е мярката за отнемане на коли от пияни и дрогирани шофьори?

Подкаст