Може ли държавата да спаси сериозните вестници и да ги предпази от убиеца жълт печат и неизвестните извършители във Фейсбук и сайтовете? Повечето ще възкликнат: „Абсурд!“
Държавата на Бойко да налива пари
във вестниците това би значело край и на бледоопозиционния (защото опозиционен няма) печат. В същото време изследванията показват, че публично субсидираните вестници в страни като Швеция, Норвегия и Франция са склонни да предоставят по-оригинални, критични и многопластови теми, отколкото тези, които са зависими изцяло от рекламните приходи.
Швеция е пионер в субсидиите за вестниците – още от 1953 година. Направила го е, за да ограничи спада на броя на вестниците. Помощи получават печатните издания, които излизат повече от веднъж седмично и имат поне 2000 продадени екземпляра. Начинът на определяне на субсидиите за отделните издания е прекалено сложен.
Най-високият процент държавни субсидии за пресата
обаче е във Франция – 13 на сто от приходите на вестниците идват от държавата. Има и намаление в цените за дистрибуция. През 1970 г. са въведени и допълнителни минипомощи за политически ориентирани вестници с ниски рекламни постъпления. Условието е да представят теми, които осигуряват „идеологическо многообразие“.
През 1974 г. властта в Белгия въвежда по-нисък ДДС за вестниците. Те имат право да ползват по-ниски такси за превоз и чрез жп транспорт, както и преференции при доставка по пощата до абонатите. През 2004 г. е учреден Център за подпомагане на печатните медии. Фондът му се „пълни” от такса, която се отчислява от приходите от телевизионна реклама.
Във Финландия публичното финансиране е въведено през 1970 година. Целта е да се подкрепят вестници, свързани с партии, за да гарантират плурализма на политическите и обществените мнения на своите страници. През 2008 г. директните субсидии са премахнати, но вестниците получават нулева ставка на ДДС и специално финансиране за разпространителската мрежа за 400 млн. долара годишно.
В Холандия субсидиите на вестниците също са въведени в началото на 70-те години на миналия век. Тогава е създаден Пресфонд за финансиране на вестници. В него постъпват 4% от сумите, които рекламодателите плащат за телевизионна реклама, а парите се раздават от Министерството на културата. Парите се дават на вестници, които са насочени към „политическото формиране на мнение”, трябва да се редактират от независими редактори и да изпитват сериозни финансови затруднения.
В Норвегия директните субсидии за вестници съществуват от 1969 година. За да ги получават, вестниците трябва да са приели Етичния кодекс на асоциацията на редакторите и издателите. Въпреки това според държавната комисия, която раздава помощите, изданията ги получават независимо от това какво пишат.
Абе, прави ли ви впечатление, че предимно северните страни субсидират вестниците си. Дали пък не става дума за
цивилизационни различия
между тази част на Европа и юга, да не говорим за Централна и Източна Европа?
Италия е лош пример за вестникарски помощи. Нещо като нашия опит – разделението на вестници на властта и… останалите. Към помощите за партии там някак си автоматично се прибавят и публичните субсидии за партийните вестници. Така например през 2008 г. "Падания", всекидневникът на Северната лига, получи 4 млн. евро. През същата година над 6.37 млн. евро бяха изплатени на в. "Унита", свързан с Демократическата партия. Други вестници, нетолкова явно, също получават държавни пари и до днес.
Едва ли подобна избирателност е добра за нас. Но, въпросът вече е на живот и смърт. Ако искаме да запазим не вестниците, а ВЕСТНИКЪТ като информационен източник, време е може би за действеност!
