Александър Маринов
Преди номинирането на кандидатите за президент на основните партии малцина допускаха, че левицата ще бъде в състояние да окаже сериозна съпротива на добре смазаната изборна машина на ГЕРБ. След като стана ясно, че реалният сблъсък ще бъде между Румен Радев и Цецка Цачева, мненията започнаха да се обръщат, дори се появиха предвиждания, че Борисов е на прага на първата си загуба. Но никой не успя да предвиди напълно нито мащаба на съкрушителната победа на кандидата, подкрепян от БСП, нито пробивите в редица непристъпни досега за левицата избирателни райони и социални групи.
Разбира се, не става дума за чудо или случайност. Резултатите от президентските избори имат своето логично социологическо обяснение, стига социологията да се разбира като нещо повече от сърфиране по вълните на общественото мнение. Самият аз много пъти през последната година съм писал на страниците на “БАНКЕРЪ”, че започва
преобръщане на политическите пластове
мощно и неизбежно поради тектониката в дълбоките обществени недра. Българското общество, или поне мнозинството от него, не желае повече да бъде управлявано по начина, утвърдил се през последния четвърт век. Промяната на партийно-политическата система и на публичното управление вече не е предизборен лозунг, а императив. Политическите субекти, които разберат и осъществят този императив, ще имат шанс да оцелеят и да играят съществена роля. Останалите ще залинеят и в края на краищата ще изчезнат.
Когато се задава въпросът “Идва ли лява вълна?”, трябва да се отчита, че този път не става дума за природен цикъл като редуването на годишните времена. Случва се нещо като мащабна промяна на политическия климат, но не предопределена, а зависеща в голяма степен от мисленето и поведението на партиите и гражданите. В този смисъл за евентуалното по-нататъшно настъпление на левицата е решаващо дали БСП и другите леви партии са способни да разберат какво и защо се е случило. Наличието или липсата на задълбочен анализ и верни изводи може да издигне левицата до неочаквани висоти, но може и да я върне обратно в блатото на упадъка.
Първият голям въпрос е
какъв е реалният принос на БСП
като политическа организация за убедителната победа, не само в страната като цяло, а и в София и други големи градове. Личността на Румен Радев несъмнено имаше много голямо значение, но БСП също успя да постигне непозната през последните десет години мобилизация. В допълнение бе проведена интелигентна кампания, в която партията не се натрапваше на кандидата и му даде най-добрата възможност – да бъде себе си.
Най-важната печалба за социалистите бе мощният импулс на надежда и самочувствие, увереността в собствените сили, която бе почти смачкана през последните 15 години. В резултат на добрата кампания и победата БСП (поне засега) увеличи подкрепата си, като успя да си върне част от напусналите я избиратели. Това не бива да се отрича, но също така е ясно, че е достигнат пределът на разширяването на влиянието на партията в този й вид. Ако искат властта с водеща роля в едно бъдещо управление, БСП и левицата като цяло трябва съществено (а не козметично) да се променят. Победата на Румен Радев е реален шанс, но не и свършен факт на лявата вълна. Оттук нататък е необходимо лявото да докаже, че има привлекателен и осъществим проект за управление на страната.
Следващият важен въпрос засяга разбирането на
“феномена Радев”
защото той дава ориентир какви личности са нужни на левицата и като цяло на българската политика. С личните си качества и поведение Румен Радев изигра наистина главната роля в тези избори и даде най-солидното доказателство за предимствата на мажоритарната система, ако тя се прилага разумно. Но да се разчита, че точно този феномен може широко да се мултиплицира, е наивно. Хора с интелектуалните способности, управленския опит и волята на новия президент, при това появили са в точното време и на точното място, са рядко изключение. Именно подходът за търсене и намиране на такъв тип нови лица за българската политика трябва да бъде утвърден и разширен. Основната поука е, че партиите е необходимо да търсят и развиват именно такъв тип личности вместо масовката на невзрачни кариеристи послушковци. Предимството на БСП е, че тя направи първата успешна крачка по този път, докато другите останаха в познатата задънена улица. Ако последват уверени нови стъпки чрез даване на шанс на млади кадри отвътре и привличане на авторитетни непартийни фигури отвън, БСП ще затвърди едно ключово преимущество, но ако се върне в познатото русло, ще се свлече в познатата безизходица. Левицата е пред Родос (предсрочните избори) – сега трябва да “скочи”.
Третият съществен въпрос е
ще се преструктурира ли
лявото пространство след президентските избори. Добрата новина за лявото е, че сега нещата си отидоха по местата, всеки показа колко може. Това е другият голям успех за БСП, поне в краткосрочен план. Но въпросът за консолидацията на лявото – като политическо мислене и като електорален корпус – остава. Реалният потенциал на подкрепата за лява политика в България е много по-голям. Остава левите партии и политически лидери да се покажат на нужната висота, като разработят и предложат нов ляв политически и най-вече управленски проект. В това отношение има доста явления и тенденции в света и в Европа, от които трябва да извлекат поуки.
Основната пречка са личностните и груповите амбиции и съперничества, които са хроничен недъг на цялата българска политика. От една страна, ръководителите на малките леви формации са изправени пред дилемата да се смирят или да се озлобят. Крахът на опитите на Татяна Дончева за пробив чрез разграничаване от лявото и на Първанов за сглобяване на имагинерна всеядна коалиция би трябвало да са обеца на ухото, напомняща, че шансовете за оцеляване са свързани единствено чрез лява идентификация и усилия за партньорство в тази част на политическия спектър. Упорството в сегашната линия може много скоро да ги доведе до окончателен електорален и политически крах.
От друга страна, ръководството на БСП трябва да укроти изкушението за личен реванш чрез безапелационно поглъщане на отцепниците и ритуална политическа екзекуция на водачите им. Политическото рейдърство не е най-добрият вариант, защото поражда изключване и отчуждение, а на лявото – ако иска да управлява чрез нов проект, основан на нови политики – е нужно точно обратното.
Едно е ясно – БСП и левицата като цяло разполагат с много малко време, за да направят първите умерени, но съдържателни стъпки по пътя на истинската промяна. Ако подходят едновременно смело и реалистично, шансовете за трайна лява вълна ще бъдат много сериозни.
