Да изработиш стратегически документ, който да задава хоризонти за 20 или 30 години напред, е огромна отговорност. Особено когато става въпрос за енергийния отрасъл на България, където яростно се конкурират какви ли не лобита – проруски срещу прозападни, ядрени срещу въглищни, привърженици на зелената енергетика са се хванали гуша за гуша с тези на конвенционалната, а Националната електрическа компания и електроразпределителните дружества все не могат да си разчистят сметките. Дойде ли пък време за определяне на цените на тока и парното, критиките срещу Комисията за енергийно и водно регулиране, къде основателно, къде не, ескалират до неподозирани висоти.
Държава без ясни хоризонти за развитието на енергетиката си е за никъде. И то при положение, че има претенциите да е енергиен център в региона. Защото, макар и да изглежда привидно "тромав", в този отрасъл празни ниши не остават. Румъния например разработи през тази година подробен стратегически документ за развитието на енергетиката си до 2030 г., с перспектива до 2050-а. Сърбия има стратегия до 2025-а с поглед и до 2030-а. Турция и Гърция също чертаят своите енергийни планове, следвайки националните си интереси. А ние определено изоставаме. Действащата ни сега стратегия е с хоризонт до 2020-а. Тя бе правена във времето непосредствено след газовата криза от 2009-а и вече има крещяща нужда от актуализация и прецизиране на приоритетите. Управляващите знаят това и още на 4 септември 2013-а Народното събрание, тогава с председател Михаил Миков, гласува решение, с което задължи министъра на енергетиката в срок до девет месеца да разработи проекти на нови стратегии за енергетиката и за енергийната ефективност, а Министерският съвет трябваше да внесе въпросните документи за приемане в парламента. Но заради краткия си престой във властта на енергийния министър по онова време Драгомир Стойнев, а и изобщо на кабинета на БСП и ДПС, начело с Пламен Орешарски, нещата така и не бяха доведени до успешен край. Задължението остана като наследство за второто правителство на ГЕРБ и Теменужка Петкова, само че по ирония на съдбата ситуацията се повтори. И екипът на Петкова не можа да се справи, независимо от афишираните усилия. Дали пък не тегне някакво проклятие над четвъртата енергийна стратегия? Времето ще покаже какво ще последва, но е много важно около нея наистина да има консенсус на първо място от страна на политическите сили. Защото това ще гарантира, че следващото правителство няма да захвърли свършеното досега в коша и да започне всичко отначало. Разбира се, стратегията трябва да бъде подкрепена и от бизнеса, работодателските организации и всички енергийни сектори у нас.
