Александър Маринов
Българската политика много прилича на сюжет от сериала "Туин пийкс" – нищо не е такова, каквото изглежда или каквото е нормално да бъде. Затова акцентът пада върху абсурдите, сътворени от нашите "държавни мъже и жени". Серията от абсурди започна с летящ старт още от края на миналата 2015-а. След кастрирането на конституционния проект за съдебна реформа и оставката на министъра на правосъдието видяхме
РБ като рядко срещан хибрид
без да се разделят – една част от него остана в управлението със свои министри, а другата излезе в опозиция.
Друг абсурд също бе "наследен" от богатите на политически събития коледно-новогодишни празници. Отлъчването на Местан от лидерския пост в ДПС принуди българските институции да реагират на достигналата скандални форми турска намеса във вътрешните ни работи. След двуседмично спотайване външният министър Даниел Митов сътвори истински бисер на политико-словесната безпомощност, като обяви, че е призовал турския посланик "да преодолее възприятието в българското общество за намеса от страна на Турция във вътрешните работи на България". Излезе, че според Митов намеса няма, има само някакво "възприятие".
След като кабинетът "Борисов-2" навлезе във втората си година, се разгоряха спорове дали премиерът се е променил в сравнение с първия си мандат и в какво отношение. Някои твърдяха, че той е станал умерен и диалогичен, други – че се наблюдават леки сезонни изменения на козината, а нравът и манталитетът си остават същите. Инцидентът с
нахлуването на заседание на ВСС
стана повод да припомним старата хипотеза, че субектът с най-големи шансове да свали Бойко Борисов от власт е… самият Бойко Борисов. Финалът на политическата 2016-а потвърди убедително хипотезата.
Абсурдите обаче набираха скорост – премиерът Борисов изведнъж започна да "отменя" проведени търгове за големи обществени поръчки, нещо повече – открито обяви, че внезапно е прозрял грешките си. В резултат на пресичането на една от оповестените "крупни далавери" той се превърна в кумир на хигиенистките от столичното летище и получи знаков (макар и доста двусмислен) дар – метла. Борисов се възползва от символа и заяви, че ще "омете" корупцията.
След началника си редица министри подеха припева, обвинявайки "лошите чиновници", че са компрометирали правителството, нагласяйки условията за поръчките. Борисов заплаши с уволнения и дори със закриване на цели администрации. Вицепремиерът Томислав Дончев даже сътвори
философско-кулинарни сентенции
от рода на "Покварата е сосът, в който администрацията естествено плува". Но номерът не мина, защото само много невежи или напълно неинформирани хора можеха да повярват, че обществени поръчки за милиарди са оставени в ръцете на чиновници. Скоро всичко се върна в познатото русло, а в края на годината правителството в оставка надмина себе си.
За да напомни, че го има, президентът Росен Плевнелиев сътвори поредния си бисер в сферата на външната ни политика, като отписа развитието на отношенията със страни "на изток от нас" и сведе аргументите за отстояването на националния интерес до реторичния въпрос: "Толкова ли е трудно да разберем какво очакват от нас?!" (страните "на запад"). Въпросът защо не се отчитат исканията на огромното мнозинство от българите към властимащите не бе повдигнат.
Истински
обрив от мераци за лидерския пост
сполетя потъналата в опозиционно съзерцание БСП – бяха номинирани цели 31 кандидати. Голяма част от тях блестяха единствено с впечатляващи изборни и други политически провали или с публични скандали. По-паметливите обърнаха внимание, че повечето от претендентите се кандидатират не за пръв път, а някои са кандидати, откакто се помнят (но с неизменен резултат).
Вниманието обаче бързо се върна обратно към най-голямата управляваща партия. Изнервен от все по-видимия контрол на Цветан Цветанов над парламентарната група, Борисов си позволи да го унижи публично – не само го нарече "неизбираем кандидат за президент", но и даде да се разбере, че се бута там, където не му е мястото. Цветанов от 2007-а, или дори от 2011-а, щеше да преглътне това, но днешният Цветанов – със сигурност не. Това се потвърди още в нощта на съкрушителната загуба на президентските избори, когато ръководителят на предизборния щаб на ГЕРБ натърти, че Цецка
Цачева е "личен избор на лидера"
Между другото, г-жа Цачева също се записа сред топ 10 на политическите абсурди на годината, след като през март обяви успешния край на съдебната реформа, а през ноември се опита да получи подкрепата на Реформаторите с обещанието да работи неуморно за нейното осъществяване.
Един от най-видимите абсурди на 2016-а бе ремонтът на Изборния кодекс. Само за няколко дни депутатите превърнаха изборното законодателство (което и без това бе съборетина) в купчина политически развалини, под които останаха затрупани последните зрънца наивна надежда, че държавата ни се управлява от хора, способни да мислят трезво и перспективно. Както по-късно се видя – те дори не усетиха каква беля си причиняват.
Краят на годината бе белязан от неочаквано стремителното пропадане на ГЕРБ, което бе в голяма степен "лична заслуга" на Бойко Борисов не само заради повехналата му харизма, но и поради натрупването на невиждан брой негови тежки гафове за кратък период от време. Тезата за "апокалипсиса – ако ГЕРБ загуби изборите", бе доведена до абсурдна крайност, когато отказът от изпълнителната власт бе обвързан с резултата от президентските избори. По някаква необяснима за здравия разум логика герберите решиха, че страхът от "непрежалимата" загуба ще тласне милиони хора да гласуват в тяхна полза. Получи се точно обратният ефект – тези милиони бяха допълнително нахъсени от призивите
"Загубим ли, тръгвам си"
Поредицата унизителни отмятания от типа "подавам оставка, ама не сега" само поставиха черешката на тортата.
Годината завършва в истинско кресчендо на абсурда – след като сам свали правителството си и върна светкавично предложения от президента мандат за съставяне на ново, в един момент Борисов за пореден път се обърна на 180 градуса и тръгна да гради кабинет с мандата на РБ. Има всички изгледи новата 2017 г. да счупи досегашните рекорди по абсурдност.
