След като се бръкна с 3.7 млрд. лв., за да изплати гарантираните влогове в Корпоративна търговска банка (КТБ), държавата може да плати и лихви за забавеното им изплащане. Това ще стане, ако Съдът на Европейския съюз се произнесе в тази насока по отправено му от Административния съд във Варна преюдициално запитване. Отговорите на магистратите в Люксембург ще залегнат и в образуваното, но спряно съвместно тълкувателно дело на Върховния касационен съд и Върховния административен съд по тези въпроси.
На фона на потъналите огромни суми в КТБ лихвите по гарантираните влогове не изглеждат големи. Претенциите на вложителите са за по няколко хиляди лева в зависимост от размера на депозита в рамките на гарантирания максимум от 196 хил. лева. Става въпрос обаче за десетки хиляди вложители, чиито претенции може да възлязат на десетки милиони лева. По закон Фондът за гарантиране на влоговете в банките покрива както главницата, така и начислените лихви до датата на отнемане на лиценза на банка или за обявяването на влоговете в нея за неналични. Проблемът е, че изплащането на гарантираните влогове започна с голямо закъснение.
Конкретното дело във Варненския административен съд, по което е отправено преюдициалното запитване, е по иск на вложител в КТБ срещу държавата за обезщетение в размер на 3710.91 лева. Той се позовава на период на забавено плащане от близо половин година – от юни 2014 г., когато КТБ беше поставено под особен надзор, до декември, когато беше взето решението за определяне на банките, чрез които да бъдат изплатени гарантираните в нея влогове. Според ищеца БНБ е трябвало да обяви влоговете в КТБ за неналични в петдневен срок от поставянето й под особен надзор на 20 юни 2014 година. А в петдневен срок от тази дата, или най-късно до 30 юни 2014 г., е трябвало да започне изплащането на онези от тях, които са гарантирани. Вместо това Централната банка е забавила процеса до решението си за отнемане на лиценза.
Ищецът се позовава на чл.4, пар.3 от Договора за Европейския съюз и Директива 94/19/ЕО. Тезата му е, че тя има директен ефект и предимство пред Закона за кредитните институции и Закона за гарантиране на влоговете в банките. Именно те обвързват изплащането на гарантираните депозити с решението за отнемане на лиценза. Изводът е, че с прилагането им вместо директивата БНБ е бездействие в нарушение на правото на ЕС и затова държавата дължи обезщетение за причинените с бездействието на централната банка вреди.
Както може да се предполага, централната банка оспорва категорично всички подобни искове на няколко основания. Позицията й е, че разглеждане може да стане само по общия ред на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), но не и по специалния ред на Закона за отговорността на държавата за вреди (ЗОДОВ). БНБ твърди още, че няма как да е бездействала противоправно по отношение на вложителите, тъй като не разполага с административни властнически правомощия спрямо тях. По закон тя е трябвало да прецени единствено дали да отнеме лиценза и го е направила – а ако въпросната директива не е транспонирана правилно в българското законодателство, отговорността е на Народното събрание.
Друг аргумент на БНБ е, че исковете за обезщетение са недопустими, тъй като не е отменен актът, който е причинил увреждането. И понеже в случая става въпрос за мълчалив отказ за установяване на неналичност на депозитите, ищецът е трябвало първо него да обжалва. Централната банка сочи още, че не може да й се търси отговорност за упражняване на надзорните функции, освен ако е действала умишлено, което трябва да се докаже. Адвокатите на БНБ изтъкват и довода, че с подобни искове се претендират всъщност лихви върху лихви, което излиза извън обхвата на гаранцията по националното законодателство.
По делото във Варна е установено, че съдебната практика по исковете на вложителите срещу БНБ е изключително противоречива. За едни съдии ЗОДОВ е неприложим спрямо БНБ, защото тя не е орган на изпълнителната власт, не е на бюджетна издръжка и не е разпоредител с държавен бюджет. Други съдии приемат обаче, че ЗОДОВ може да бъде приложен, защото Централната банка е орган с властнически правомощия да регулира и осъществява надзор върху дейността на търговските банки.
Различно тълкуване има и по въпроса за бездействието на БНБ. Едни съдии приемат, че тя е увредила с него вложителите, други – че необявяването на депозитите за неналични е част от отношенията на Централната банка с търговските банки и те не могат да се квалифицират като "административна дейност" по смисъла на ЗОДОВ. Някои от исковете пък са отхвърлени с мотива, че незаконосъобразното бездействие по смисъла на ЗОДОВ не може да бъде юридическо бездействие, каквото е необявяването на депозитите за неналични.
В тази връзка е решаван различно и въпросът кой е забавил изплащането на депозитите – гаранционният фонд или Централната банка. Разнобой е налице и по въпроса дали изплащането на гарантираните депозити преди отнемането на лиценза е било невъзможно. Срещу довода за директния ефект на директивата стои обратният – че текстовете й са абстрактни и не може да бъдат приложени директно. В случаите, в които исковете на вложители са уважени, съдът приема, че БНБ е нарушила правото на ЕС, защото правото й на преценка за неналичност на влаговете е ограничено в петдневния срок.
Въпросите на българския съд в преюдициалното запитване са разширени. Приложимият закон е свързан с различните разноски за завеждането на делата – по ЗОДОВ таксите са прости и ниски, докато по ЗЗД са пропорционални върху цената на иска. Освен това в първия случай отговорността на държавата е обективна, докато във втория е необходимо доказване на виновно поведение. Поставен и въпросът дали установяването на един депозит като неналичен става единствено с изричан акт на компетентния орган или пък може да се извлече по тълкувателен път от други негови актове или обстоятелства.
Зададен е и обобщаващият въпрос дали бездействието на БНБ може да се разглежда като достатъчно съществено нарушение, което да ангажира отговорността на държавата за вреди с оглед четири обстоятелства. Първото е, че гаранционният фонд не е разполагал с достатъчно средства за покриване на всички гарантирани депозити. Второто – че в периода, през който плащанията са останали спрени, кредитната институция е била поставена под специален надзор, целящ да я предпази от неплатежоспособност. Третото – че депозитите са изплатени, след като Централната банка е констатирала, че оздравителните мерки са неуспешни. Четвъртото – че са изплатени и гарантираните по закон лихви.
