Александър Маринов
Справка: Гамбитът е вид шахматен дебют, чието наименование идва от старофренското gambet (прен. касапски нож). При него един от двамата играчи предлага в началото на партията жертва на фигура (обикновено пешка). Другата страна може да приеме или да откаже жертвата, оттам гамбитът се нарича приет или отказан. Приемането на гамбита обикновено води до остра, изпълнена с многовариантни тактически комбинации и трудно поддаваща се на предвиждане игра, в която решаваща роля придобиват усетът и нюхът към позицията.
През последните дни политическите процеси в България навлязоха в нова фаза – фазата на рязкото и съществено нарастване на влиянието на турския фактор. Откритата, дори безцеремонна, предизборна намеса на Анкара на страната на една от двете формации на българските етнически турци превърна апокалиптичните опасения в реалност. Опитите на служебното правителство да успокои обществеността чрез самоуверени твърдения, че случващото се преекспонира и че "контролираме положението", са, меко казано, неубедителни.
Това, че днес България няма ресурси да се противопостави на различните варианти на засилване на турския натиск, е ясно и на децата. Не по-малко ясно е, че при ескалация на проблема е наивно да разчитаме на "евроатлантическите партньори" – в момента отношенията на Запада с Ердоган са достатъчно комплицирани, а, както личи и от гръцко-турските и македонско-албанските отношения,
НАТО не гори от желание
да обуздава агресивните мераци на членовете си. Призивът на президента Румен Радев ЕС "да вземе отношение" към ставащото в най-добрия случай е наивен. Единственият ни шанс е да проведем бърза и решителна партия политически шахмат, чрез която да стабилизираме положението си. За съжаление, българските политици са твърде далеч не само от елитното, гросмайсторско, но и от доброто любителско ниво. Много по-вероятно е България да се окаже просто разменна стойност в нечия игра.
Впрочем, драматичният обрат в политическото битие на Лютви Местан, последвалото създаване на партията му ДОСТ и сдружаването с формацията на Касим Дал също напомнят на
дебютна жертва на политическа пешка
с цел придобиване на инициатива и комбинативен простор. Едва ли Ердоган залага дългосрочно на Местан като надежден негов представител в българската политика – още паническото му укриване в турското посолство сложи неизтриваем кръст на каквато и да било лична и организационна перспектива. Но старателно режисираните "страдания" на водача на ДОСТ и най-вече внушенията за някакви гонения на турците у нас дават много удобни поводи на турското правителство – да говори, да обработва обществеността, да се меси в изборите, а може би и за други неща в бъдеще. Възможните комбинации са много, една от друга по-притеснителни, а най-притеснително е, че не се забелязва ефективна работа на държавните институции за стратегически анализ и противодействие.
Ситуацията съществено се усложнява от усилията на ДПС и пробудената активност на почетния му председател да се възползват от ескалиращото напрежение за възстановяване на политическите позиции и нов шанс за участие във властта. Няма спор, че, сравнено с ДОСТ, ДПС изглежда по-малкото зло, а и
призивът на Доган за национално сплотяване
е по същество верен. Но самият факт, че такава платформа за консолидиране е анонсирана от него, и идеята, че ДПС може да има съществена роля за осъществяването й, предизвикват масов обществен негативизъм.
Много неблагоприятен (и вероятно неслучайно избран) е моментът на началото на този турски гамбит. Вчепкани в решителна, на живот и смърт (поне според тяхната представа) предизборна борба, българските партии и техните ръководители демонстрират добре познатата тотална неспособност за държавническо мислене и действие. Турската намеса се превръща в подхвърлена навреме карта за спечелване на "последно десет", вместо в повод за формулиране и отговорно обсъждане на ефективни ходове. Черешката на тортата е откровеното
политическо провокаторство на бившия президент
Плевнелиев, който съвсем умишлено се опитва да неглижира реалната турска заплаха, представяйки я като второстепенна в сравнение с някаква въображаема руска намеса (разбира се, отново без каквито и да било доказателства).
Взети в своята цялост, хаотичните, некомпетентни и напълно непродуктивни словесни изхвърляния на политиците засилват объркването и страховете в широки слоеве от населението. Егоистичните и късогледи опити за експлоатиране на тези страхове обаче могат да изиграят много лоша шега на развилнелите се "чираци-магьосници". Едно е да пуснеш духа от бутилката, съвсем друго – да го накараш да изпълнява желанията ти. Въпреки че отчитането на заплахите и слабите страни е задължителен елемент от стратегическото мислене, трайното и действено обединение на нацията е невъзможно единствено или главно на основата на страха.
В този смисъл е достоен за съжаление очертаващият се избор на президента Радев да денонсира (или да отложи за неопределено време) декларирания в предизборната кампания ангажимент за изработване и публично обсъждане на дългосрочна визия за големите национални цели и основните национални интереси на България. В започващите смутни времена именно далновидният стратегически ориентир, а не конюнктурната комбинаторика би дал на страната ни шансове да планира (доколкото е възможно) и да проведе успешно борбата за оцеляване и възмогване.
Би било наивно и безотговорно да пренебрегваме опасността България сама по себе си да се окаже в положението на пожертвана пешка в нечий геополитически гамбит. Както личи от последния развой на споровете относно бъдещето на Евросъюза, богатите западноевропейски държави няма да проявят никаква сантиментална солидарност, когато става дума за жизнените им национални интереси. Това вече отлично разбират централноевропейците, а лидерът на управляващата полска партия го каза пределно откровено: "Искат или да ни изтикат в периферията на съюза, или да ни принудят да го напуснем". Ясно е, че Турция няма да влезе в ЕС, а най-вероятно и едва ли ще получи някакъв специален облагодетелстван партньорски статут. Но Западът не може да си позволи в нейно лице да загуби съюзник и да спечели враг, поради което възниква основателният въпрос за същността и цената на компенсацията. Този въпрос би трябвало сериозно да тревожи "българската пешка".
