"Демокрацията спира да съществува, когато започнеш да вземаш от тези, които искат да работят, и да даваш на тези, които не искат", е казал преди два века един от бащите основатели на Съединените американски щати Томас Джеферсън. Като се огледаме около себе си, няма какво да добавим. Повече от ясно е, че живеем в недемокрация – нямаме бързо и справедливо правораздаване, пазарната ни икономика е някаква изкривена имитация, по-голямата част от частния бизнес (и то едрия) се храни от обществени поръчки, а от десетина години и от еврофондовете. Ако не са те, поне половината от него ще загине. Медиите ни са несвободни и тежко зависими. Образованието ни е извън времето, здравеопазването отвъд хуманността. Претенциите – европейски, доходите – африкански. За манталитета да не говорим… Наскоро един приятел ме попита: "Знаеш ли кои са тримата ни национални герои?" И тъкмо си отворих устата да изброя Левски, Ботев и… Той ме спря. "Бай Ганьо, Хитър Петър и Андрешко!", обяви тържествуващо. Замълчах. Нямаше какво да кажа. Беше безумно прав. Което обяснява защо държавата ни е на това дередже.
"Ако един смешник забавлява народа – това е комедия. Но ако същият този смешник води народа – това е трагедия" – Йохан Волфганг фон Гьоте, немски писател, поет, драматург, хуманист, учен, философ и политик, 10 години държавен министър във Ваймар. Пак нямам какво да добавя, защото тази постановка я гледаме у нас от петнадесетина години.
Войнстваща посредственост, арогантна некомпетентност и все повече функционално неграмотно население. Мачкаща бюрокрация и вихреща се корупция. Ненаситна алчност, необуздано беззаконие и все по-задълбочаваща се бедност в държавата. Държавата на обслужващия персонал – инженери карат таксита, химички сервират или продават. А децата ни бягат в чужбина – първо, от опростачената среда. Второ, от безработица. Трето, заради неадекватно обучение. Пък бизнесът е гладен за кадри. Парадоксите на нескончаемия преход.
Българите отново са пред съдбовен избор. В неделя, на 26 март, те трябва да решат на кого да поверят съдбата си, парите си и бъдещето на децата си. Кой ще управлява държавата през следващите четири години и по какъв път ще я поведе в контекста на една изключително усложнена и дори вече опасна международна обстановка. Но и не по-малко напрегната ситуация вътре в страната с изнервено, обедняло и отчаяно общество. Изборът наистина трябва да бъде мъдър, защото вече повече от четвърт век се въртим в омагьосан кръг и все не успяваме да уцелим подходящия "месия", който да ни изведе на правия широк друм към реалната демокрация. Защото – няма какво да се лъжем, това, което успяхме да сътворим за 27 години, е абсолютно менте.
Ето защо тези избори са много важни. Защото повече така не може, няма накъде. Вярно е, че много бяхме лъгани през всичките тези години. Но това е до голяма степен и защото гласуваме не с разума си, а с емоциите си. Ирационално. Гласуваме не "за" нещо, за програма, за идеи. А "против" това или онова, да изгоним (от къщата) този или онзи, защото не ни е симпатичен или ни дразни с поведение и начин на изказ. Омайваме се от сладкодумни тарикати (празноглави понякога), опиваме се от дивната им песен, без да чуваме какво точно казват, а това обикновено са небивалици. Красиви, но нереални обещания. И вместо да постъпим като зрели хора, които да претеглят нещата, водени дори само от житейския си опит – кое може да стане и кое не, ние предпочитаме като едни големи деца да вярваме във фантастични приказки за Крали Марко. И за юнака (политически), що бозал 25 години, та станал много силен, но неособено умен.
Ето защо преди избори политиците ни разказват вълшебни приказки, а ние сами падаме в партийните им мрежи. После започваме да се убеждаваме един друг, че рибата миришела откъм главата. Но не е точно така. Защото политиците, които са "горе", ние ги пращаме там. Именно, гласувайки несериозно като в "Биг Брадър", да речем. Ама, те били безотговорни, безхаберни и не изпълнявали обещанията си.
А ние какви сме? Абдикирахме като родители, оставихме училището, улицата и най-вече интернет да възпитават децата ни. Превърнахме и тях, и нас си в лакоми консуматори на лесен живот, предимно във виртуалното пространство. Така и не се замислихме толкова години, че доброто управление, както и щастието са право на всеки човек. Оставихме с лека ръка случайни хора да се разпореждат с живота, здравето и данъците ни. Не искахме години наред да си направим труда да ги контролираме, да ги питаме къде и как харчат парите ни, с кого шушукат зад завесата, защитават ли националния интерес. Години наред не ни интересуваше какво правят "тези, там горе". Ние "долу" си кютахме и се спасявахме поединично, кой както може. "Не е луд този, който яде баницата, а този, който му я дава."
Е, отговорни ли сме ние за съдбата си? За държавата си? Не. Може би е време вече да прогледнем и да поемем своята отговорност.
Сега пак сме изправени пред избори. Спомнете си думите на древния философ и мъдрец Платон: "Този, който се чувства прекалено умен, за да се занимава с политика, е наказан да бъде управляван от глупаци." Затова умните да отидат да гласуват. Поне това да направят.
