Дали с терор, фалшификации, манипулации, с протести у дома и критики зад граница, но Реджеп Ердоган се добра до заветната победа в референдума за исканите от него конституционни промени. Турция е пред най-голямата политическа трансформация от времето, когато Ататюрк въведе републиката, а нейният президент си осигури практически неограничена власт за дълги години напред.
Въпреки че успехът на допитването бе очакван, финалните резултати бяха изненадващо близки. При почти пълния контрол на властта над медиите, атмосферата на страх и извънредното положение очакванията бяха за много по-убедителна победа. Нещо повече, Ердоган изгуби в трите най-големи града – Истанбул, Анкара и Измир. Особено показателна е загубата в Истанбул, откъдето започна политическата му кариера като кмет, и тя подсказва, че следващите президентски избори през 2019-а може и да не преминат безпроблемно за него. За отбелязване е и че двете политически сили, които подкрепяха конституционните промени – управляващата Партия на справедливостта и развитието и националистическата Партия на националното действие – получиха на последните парламентарни избори над 60% подкрепа, докато гласувалите с "да" на референдума едва преминаха 50-те процента.
Така Реджеп Ердоган не получи неопровержимия знак за народно одобрение, на какъвто се е надявал. При това положение позициите му на неоспорван лидер на страната остават по-уязвими от желаното. Дори антагонистични политически сили като прокюрдската Демократична партия на народите и ултранационалистите на Мерал Акшенер се оказаха от една страна на барикадата, тази на противниците на реформата. Сега предстои да се разбере дали победата с минимална разлика ще укроти амбициите на президента, или напротив, усещането за несигурност ще го подтикне към твърди действия. Последното обаче крие риска от обратен ефект – да сплоти срещу Ердоган цялата останала опозиция. Не бива да се изключва срещу него да се изправят и някои от съпартийците му, след като против конституционните промени се обявиха видни фигури като бившия президент Абдуллах Гюл и бившия вицепремиер Бюлент Арънч.
Другата възможност пред Ердоган е, след като вече е получил желаното, да изостави конфронтационния стил от последните месеци и да се опита поне частично да се върне към образа си на реформист, към който се придържаше в по-ранните години от управлението си. Обръщението му към кюрдите в Диарбекир, в което се обяви за "пазител на мира", би могло да се тълкува и като готовност за мирни преговори с Кюрдската работническа партия. Не бива да се забравя, че независимо от кръвопролитията в Югоизточна Турция от последните две години именно Ердоган бе първият турски лидер, постигнал примирие с кюрдските бунтовници от 2013-а до 2015 година.
Следващият голям въпрос е как ще се развият отношенията с Европа. Макар че бяха напрегнати отпреди, по време на кампанията за вота те стигнаха историческото си дъно, след като Ердоган обвини властите в Германия и Холандия в нацизъм заради отказа им до позволят на министрите му да агитират на място. Антиевропейската риторика даде своите плодове и ако преди кризата с Холандия противниците на промените водеха с няколко пункта, след това се стигна до обрат. Но няма да е справедливо да не отбележим, че кризата бе "осребрена" и от отсрещната страна. Заради твърдата си позиция към Турция холандският премиер Марк Рюте бе награден от сънародниците си с победа на парламентарните избори. Сега, когато референдумът отмина, нищо не пречи на Ердоган да смекчи тона.
Публично обявените намерения да върне смъртното наказание и да подложи членството в ЕС на референдум, разбира се, отдалечават възможността за сдобряване. Само че в интервюто си за Си Ен Ен от 19 април, три дни след вота, тонът му бе съвсем различен – той посочи, че ако Брюксел промени държанието си към по-добро, Анкара е съгласна да почака още с членството в съюза и изрази готовност отново да седне на масата за преговорите.
Ердоган отново демонстрира, че го бива със завоите.
