Александър Маринов
Свидетели сме през последните седмици на отдавна забравено явление в българския политически живот. Обикновено (освен когато не предстоят есенни избори) излизането на парламента в летен отпуск бележи началото на 4-5-седмичен период на затишие, в който политиците спират да се нападат помежду си, а обществото като цяло си почива от тях. Тази година градусите на словесната агресия не само не спаднаха, а точно обратното. Взаимните обвинения набират скорост и вещаят "летящ старт" на новия политически сезон.
Наблюдателите предлагат различни обяснения на това нетипично явление. От една страна, не може да се отрече, че острото и често твърде агресивно политическо говорене се наложи като елемент на отношенията между двете големи партии веднага след смяната на върха в БСП. Корнелия Нинова заложи на този атакуващ стил спрямо ГЕРБ и Бойко Борисов не само като ситуативно средство за привличане на одобрение в новото си качество, а и като по-сериозен
инструмент в политическата борба
Нека припомним, че докато предизборната кампания през февруари-март протичаше под знака на всекидневните словесни престрелки между нея и Борисов, БСП имаше предимство. После някой правилно посъветва Борисов, той спря да отвръща и заговори за "построеното от ГЕРБ". Сега обаче ситуацията е друга, лидерът на ГЕРБ отново е премиер и вече не може да отминава с пренебрежение ежедневните критики към управляващата коалиция и правителството. И тъй като голяма част от атаките са верни по същество, отговорите включват не аргументи, а несъразмерна насрещна агресия, често носеща обратни на очакваните резултати. Показа го "изваждането от нафталина" на случая с хидровъзела "Цанков камък" и опитът за вменяването на някаква лична управленска отговорност на Нинова. Така говоренето на Борисов все повече напомня на стария съветски виц
„А вие защо биете негрите?“
От гледна точка на БСП и Корнелия Нинова това не е лоша тактика. Бойко Борисов и повечето му приближени не умеят да се владеят и в желанието си веднага да отвърнат на удара допускат грешка след грешка, при което предизвикват концентрично разширяване на негативния и осмиващ обществен отзвук. Това на свой ред налага нови обяснения и уточнения и вкарва управляващите в предварително загубена игра.
Много характерен пример е злополучният опит на министър-председателя от миналата седмица да отговори на критиките на опозицията чрез любимото му панорамно описание на разцвета на държавата под ръководството на ГЕРБ. В десет изречения той съумя да формулира пет неверни фактически твърдения (например, че БВП на България расте най-бързо в Европа) и дори да сътвори нови икономически термини ("15 млрд. лв. в оборот потребление"). След което стана герой в рубрики от рода на "Вярно или не?"
Някои по-мнителни граждани и отделни наблюдатели смятат, че нестихващите словесни престрелки между ГЕРБ и БСП са просто
добре разиграно театро
което има за цел да отклони вниманието на обществеността от наистина важните проблеми. Без да се отрича общата заинтересованост на българската политическа класа от спускането на информационна завеса пред някои процеси, подобна игра изисква минимална степен на съгласуваност, а в момента е ясно, че такава няма. Нещо повече, не се забелязва и знак за постигане на известно разбирателство по въпроси, които са важни не само за доброто на обществото, а и за оцеляването на политиците.
Типичен пример са острото противопоставяне и словесните престрелки по повод на злополучното антикорупционно законодателство. Дори да допуснем, че политическата класа като цяло няма интерес от реално противодействие на корупцията по високите етажи (което не е чак толкова абсурдно), елементарната логика говори, че запазването на досегашното положение е невъзможно и дори самоубийствено. Както казва героят от "Гепардът", трябва да направим промени, за да остане всичко постарому. За целта обаче е нужно някакво споразумяване, което изглежда все по-трудно на фона на изговорените думи и предприетите стъпки. Налице са два проектозакона (на управляващите и на опозицията), при това акцентът е поставен върху техните непреодолими, принципни различия. Никой не желае да отстъпи, въпреки че при малко здрав разум намирането на общественополезен компромис (или поне на видимост за такъв) не е чак толкова трудно.
Все по-агресивното политическо говорене представлява проблем, защото не просто затруднява преговорите, когато те нямат разумна алтернатива, но и поощрява един изначално зловреден стил на правене на политика. При този стил априори се приема, че всичко, което предлага едната страна, ще бъде отхвърлено от другата и обратно. Самите политически послания се изработват така, че да нанасят щети на противника, а не да допринасят за намиране на решение на проблемите.
Казаното не бива да се разбира като препоръка за изкуствено и
лицемерно игнориране на различията
Последиците от този подход, въведен в българската политика от НДСВ и неговия мимолетен водач, са добре известни. Той не е реалната и необходима алтернатива на острото, идеологизирано политическо противопоставяне от първите години на прехода. Когато съществуват сериозни обществени проблеми, е нормално да се предлагат различни решения, отговарящи на специфичните интереси на засегнатите страни. Само че колкото и да са различни решенията и съответните интереси, между повечето от тях има допирни точки и зони на съвпадение.
Известно е, в политиката е важно не само какво се казва, но и как се казва. Неизбежно е в определени ситуации да се използват и по-тежки думи, и по-силни квалификации. Но винаги трябва да се оставя поне тясна пътечка за намиране на обществено необходим (а не политически конюнктурен) компромис.
Неконтролираната ескалация на словесната агресия има още един съществен порок – тя бързо достига до границите, отвъд които е невъзможно да се намерят по-силни думи. Тогава вариантите са два, еднакво вредни за обществото. Единият вариант, който ни е добре познат, е изхабяването на думите. Когато лидерите на партиите се наричат постоянно едни други с най-тежки епитети като "крадец" и "разбойник", мнозинството от хората просто престават да отдават значимост на тези думи. Когато всички са крадци (или поне се наричат така), никой не е крадец.
Другата, също неприемлива възможност, е, когато думите са изчерпани, да се премине от слово към физически действия. А е добре известно, че разпалването на нетърпимост и ненавист е опасна игра с непредвидими последици. Тези явления и без това са достигнали токсична концентрация в нашето общество, за да пренебрегваме с лека ръка тяхното лекомислено разпалване, и то с конюнктурни политически цели.
