Българската икономика поддържа може би едно от най-ниските съотношения на външните си задължения към брутния вътрешен продукт на държавата. По последни данни на БНБ към средата на 2017-а този коефициент е 70% при номинален размер на брутния външен дълг от близо 34.61 млрд. евро. Добре или зле е това, може да се каже, като се анализират някои важни особености.
На първо място, брутният външен дълг включва задълженията на държавата към външни кредитори – те са около 6.39 млрд. евро. Банките съответно дължат към 4.61 млрд. евро, а търговските дружества – 11.36 млрд. евро. В сумата на външния дълг влизат и парите, които чуждестранни собственици са дали на своите дъщерни фирми в страната ни – става дума за 12.26 млрд. евро. Тези средства са най-големи като обем и се водят като преки чуждестранни инвестиции, независимо че по силата на договорите, по които са дадени на нашите компании, въпросните суми все някога трябва да бъдат изплатени.
При оценката на равнището на брутния външен дълг трябва да се има предвид още едно обстоятелство, свързано с
външните ни държавни задължения
Както казахме, според отчета на БНБ в средата на 2017-а те са около 6.39 млрд. евро. Докато според документите, публикувани от Министерството на финансите, към средата на годината общият размер на емитираните от държавата облигации в евро, както и задълженията й по преки заеми са 10.17 млрд. евро. Драстичната разлика в числата идва от факта, че финансовото ведомство отчита целия държавен дълг, емитиран в чужда валута, като външен. Докато БНБ третира като външен само дълга към инвеститори от чужбина. А трябва да е ясно, че над 37% от държавния дълг в чужда валута са към лицензирани в България банки, застрахователни компании и пенсионни фондове. Ако сметнем държавните задължения по облигации (без преките заеми), този процент достига 45.
По-важното в случая обаче е друго – че след сериозния – почти двоен, скок на външната задлъжнялост на правителството в края на 2014-а и през цялата 2015-а през сегашната година (2017-а) дългът на държавата към външни кредитори постепенно намалява. Това се дължи и на обявената от управляващото мнозинство политика да не пласира нови външни облигационни емисии.
Друг въпрос е дали тя е най-оправдана на фона на почти нулевите лихвени равнища на международните пазари в момента. Има значение и фактът, че държавата пласира ценни книжа само с фиксирани лихвени проценти, а и се очаква увеличаване на лихвените нива. Но правителствената политика по отношение на държавния дълг би следвало да е тема на друг коментар.
Що се отнася до
дълговете на банките ни към външни контрагенти
те са най-малкият компонент в общия размер на брутните външни задължения на българската икономика. Общо те са 4.61 млрд. евро и независимо че в сравнение с 2016-а са нараснали с близо 1 млрд. евро, те са много далеч от нивата през 2008-а, когато бяха 9.6 млрд. евро. Тогава българските банки заемаха от чуждестранните си майки пари като за световно и с тях финансираха кредитната си експанзия. С настъпване на международната финансова криза процесът обърна посоката си. Заради свиването на пазара в България и блокирането на икономиката при първото правителство на Бойко Борисов повечето банки се затрудниха да пласират привлечените от чуждестранните си майки средства като кредити и им върнаха огромна част от полученото външно финансиране. Важен фактор в този процес бе и кризата в Гърция. Тя накара българските банки с гръцки собственици напълно да се освободят от финансовата зависимост от своите майки. И слава Богу. Сега при възстановяването на обема на кредитния процес външното финансиране, което ползват нашите банки, отново ще се увеличи. Но това по всяка вероятност ще става много по бавно, отколкото в годините преди кризата.
Външното финансиране за българските фирми
също изглежда устойчиво. Общият му размер в края на юни 2017-а е 12.35 млрд. евро. За една година то се е увеличило с 350 млн. евро.
Структурата на това финансиране обаче въобще не изглежда добре. Първо близо половината от него са краткосрочните заеми, а около 99% от него са преки кредити. С други думи, българският бизнес няма почти никакви позиции на международните капиталови пазари, а те са източник на най-достъпното рисково финансиране. Освен това трябва да сме наясно, че преобладаващата част от външните заеми се предоставя най-вече на много големи фирми, базирани в България. Става дума предимно за дружества от сферата на телекомуникациите, на енергетиката, от фармацевтичната промишленост, както и експортно ориентирани търговски дружества, които са частна собственост.
Не бива да се забравя и обстоятелството, че част от външните задължения се формира на базата на фиктивни договори – за
ангажименти на български компании към дружества в офшорни зони
зад които обикновено се крият техните истински български собственици. Такива дългове обикновено се появяват, когато дадена българска компания бъде притисната от кредиторите си у нас и изведнъж – за изненада на всички, на които тя дължи пари, се окаже, че има огромен дълг към офшорна фирма. И заради този дълг въпросната офшорна фирма става водеща в един предстоящ съдебен процес по търговска несъстоятелност спрямо българското дружество. Ето един реален пример: офшорна фирма ненадейно изниква като кредитор на български винпром заради уж неплатени към нея задължения по доставка на грозде.
Този финансово-правен похват е доста разпространен у нас и трови живота на реалните кредитори, но срещу него ефективни правни действия все още не са намерени. Въпросните външни задължения, които по странен начин се появяват в пасивите на част от българските фирми, също се включват в статистиката на БНБ, но е невъзможно да се прецени какъв процент са от общата сума на дълговете към чужди кредитори на търговските ни дружества. Но в случая с фирмените задължения към чужбина става въпрос по-скоро за друго. А именно, че липсата на достъп на преобладаващата част на българския бизнес до дългосрочно външно финансиране не говори добре за неговата ефективност и за правилата, по които той работи. Само ще припомним една констатация, направена от външните одитори, които извършиха прегледа на качеството на активите на българските банки през 2016-а. И тя е, че преобладаващата част от корпоративните кредитополучатели не отговаря на критериите за действащо предприятие. Когато една фирма не отговаря на тези критерии, тя може да излъже банка у нас да й отпусне заем. Но никога не би могла да получи външно финансиране.
В заключение можем убедено да кажем, че макар брутният ни външен дълг да изглежда огромен по своя размер, той не е заплаха за финансовата стабилност на българската икономика. Напротив – в сравнение с повечето други държави в ЕС неговите обеми и структура говорят предимно за неразвитост и слабост на българския бизнес.
