Александър Маринов
Поредицата от скандали около самозабравили се местни (и не само местни) партийни величия на ГЕРБ е напът да се превърне в тотален политически катаклизъм. Както неведнъж е отбелязвано, тази типична клиентелистка формация неизбежно ще се самосвали от власт – не само защото съществува, за да консумира властта, а главно защото го прави по глупав и арогантен начин.
Аферата, започнала със "свалянето на доверието" към хасковския кмет Беливанов от страна на местната партийна структура, бързо се разрасна и повлече видния партиен гуру Делян Добрев. Изнесените факти за
мащабна непотистка протекция
(това е точното наименование на популярния термин шуробаджанащина), външна намеса при вземане на стопански решения и груби нарушения на правилата за подбор на ръководни общински служители впечатляват с липсата на чувство за мярка, но съвсем не са прецедент. Нещо повече, неправилно е да се твърди, че това е някакъв български или балкански патент. Достатъчно е да припомним огромния семеен скандал около Франсоа Фийон, който му струва политическата кариера и допринесе значително за победата на Макрон.
Ако нещо заслужава специален интерес в тази история, това е нейното продължаващо развитие. Вниманието в случая привличат два самостоятелни, макар и свързани аспекта. От една страна, е добре организираната "спонтанна" подкрепа от местните организации на ГЕРБ за Добрев и еднотипните, очевидно спуснати отгоре аргументи. Това е
вътрешнопартийният план на драмата
а драма има, защото очевидно Цветан Цветанов и контролираните от него партийни структури искат да наложат на Бойко Борисов да спазва клиентелистката "омерта" (както сполучливо се изрази президентът Радев).
От друга страна – което е много по-важно – към обществото е отправено силно предизвикателство: ще мине ли безнаказано опитът за гавра с демократичните процедури и институции, предприет от силни фактори в ГЕРБ и част от коалиционните им партньори. Защото (приемаме, че Делян Добрев ще изпълни публично поетия ангажимент да се оттегли като депутат) отхвърлянето на подадена оставка от някакво мнозинство в Народното събрание ще представлява "уникален" български принос към световната политическа теория и практика. Ако прибавим и арогантните "аргументи" на кампанията
"Деляне, синко, на кого ни оставяш?!"
предизвикателството към нормално мислещите българи е крещящо.
Това не е първият опит от страна на Цветан Цветанов да използва организационни лостове в парламентарната група и партийните структури, за да оспори властта на Борисов и да покаже силата си. Досега лидерът на ГЕРБ неизменно овладяваше положението, но сега ситуацията съвсем не е безобидна. Ако приемем, че оставката на Добрев е не просто одобрена, а всъщност разпоредена от Борисов (което е обяснимо с оглед неоспоримия му политически инстинкт), призивите тя да бъде отхвърлена представляват наистина "бунт на кораба".
Двете позиции са диаметрално противоположни по замисъл и последици. Бойко Борисов разбира мащаба на скандала и потенциалните щети, затова бърза да го овладее, като отстранява Добрев, макар и съгласявайки се с представянето му като невинна жертва. Така той иска да съхрани клиентелисткия модел, без който ГЕРБ не може да съществува, но като прави неизбежните за тези практики периодични изкупителни жертвоприношения. Цветанов на свой ред мобилизира клиентелисткото войнство по места за "последен бой", като натиска по най-болната точка – че всеки дребен и по-голям партиен феодал е уязвим и още утре може да е следващият разобличен. Със свойствената за кадровия корпус на ГЕРБ неподправеност това е заявено в някои от писмата в подкрепа на Делян Добрев: "Отстрелват ни поединично!"
Извършен е
опасен за Борисов ход
защото го поставя пред труден избор: или дава заден за оставката на Добрев и по този начин се лишава от възможността да дистанцира себе си и партията от корупционните практики, или нарушава "омертата" и настройва срещу себе си партийните структури. Така лидерът на партията се оказва в ролята на предател, а Цветанов – на защитник на "своите". Освен това използва се ефективен психологически прийом – заплахата с външния враг и защитата на единството като гаранция за оцеляване.
Освен вътрешнопартийното противопоставяне в ГЕРБ обаче разрастващият се скандал има и друго, много по-важно измерение. Става дума за невъзможността повече да се прикрива тежката дегенерация на българската демокрация. Предстоящото българско европредседателство е само
злощастно (или може би щастливо) съвпадение
което подсилва основателните съмнения към всичките ни претенции (присъединяване към Шенген и "чакалнята" на еврозоната, важна роля по евроинтеграцията на Западните Балкани и обявения стремеж да се присъедиим към "ядрото" на ЕС). След като най-голямата българска партия, доминираща управлението на страната, е способна да твърди, че разкритията за безочлив непотизъм с цел извличане на облаги са просто "опорна точка" на политическите противници и ги оправдава, за какви европейски ценности и принципи може да се говори?!
Обществената реакция не бива да се изчерпва с острите критики и разбираемото злорадство на опозицията. Въпреки че в момента на мушката е ГЕРБ, тази партия е най-изявеният, но не и единствен носител на клиентелизма и корупцията в България. В известен смисъл моментът на скандала е благоприятен, защото дава основание да се дискутира прословутото антикорупционно законодателство през призмата на простичкия въпрос – какво да направим, за да се ограничат рисковете от явления от типа на "Кум-гейт"? От тази гледна точка акцентът трябва да бъде поставен върху превенцията, и то в по-широк контекст, а не само чрез разписани в закона текстове.
Какво ще направят в края на краищата ГЕРБ и управляващото мнозинство е интересно и до голяма степен ще предопредели тяхната съдба. Но най-важното е как българското общество ще реагира на този опит спазването на омертата да бъде представено като легитимна демократична процедура.
