Александър Маринов
Има държави – като Франция и Япония – където държавната администрация има не само дълга традиция, но и се ползва с голямо уважение. Служителите в прочутите френски Grands Corps (висши корпуси на държавната служба), създадени още преди Френската революция, отдавна са удостоени с почетната титла "пазители на държавността". А у нас?
У нас на държавната администрация бе поставено клеймото на сбирщина от некадърни мързеливци, които не само с наслада тормозят зависимите от нея граждани, но и получава всякакви незаслужени благини. Поради тази представа към държавните служби се сурна лавина от напористи кариеристи, примамени от възможността да работят малко и да се облагодетелстват яко.
Разбира се, като цяло тази картина е неточна, а отделен въпрос е как и защо бе наложена в общественото мнение. Има все още немалко почтени и компетентни държавни чиновници, но тенденцията не е добра и ако нещата продължават по този начин, нищо светло не чака нито държавата, нито народа.
Има куп конкретни факти, че, противно на духа на законите, у нас се оформи една
фаворизирана прослойка от служители
които формално се числят към администрацията, но практически не се подчиняват на нейните правила и пред никого не се отчитат. За съжаление именно към тази прослойка през последните години е канализиран апетитният поток, извиращ от държавния рог на изобилието.
Най-пресният пример – неотдавна с решение на Министерския съвет бяха драстично увеличени заплатите на няколко категории високопоставени администратори, общото между които е, че всички принадлежат към т.нар. политически кабинети. Става дума за заместник-министри, началници на кабинети и други, които фактически не подлежат на публичен контрол и са отговорни единствено пред прекия си политически началник. Това е поредното проявление на тежкото заболяване на българската държава – постоянната, агресивна партийно-политическа намеса в професионалната администрация, точна илюстрация на отдавна изживения в нормалните държави
политически и личен патронаж
За българския политик властта се изживява най-пълно, ако може да назначава (роднини и лично предани) и да уволнява (чужди и неумилкващи се). Всички партии в България – макар и в различна степен – нетърпеливо чакат да дойдат на власт, за да почнат да правят това, в което до вчера са упреквали предишните управляващи. А именно – да освободят места, за да устроят "своите хора". Най-често на мушката попадат оредяващите способни и опитни служители, които не искат да си продават душата и професионалното достойнство на поредния самовлюбен властник.
Затова нашата държава е като строеж на къща, започнал от първия етаж. Липсва здравата основа – ясна регламентация на рамките и допустимите инструменти за намеса на политиците в професионалната администрация. Този порок пролича от самото начало – още в първия вариант на Закона за администрацията през 1998-а бе предвидено създаване на независим орган, който да управлява държавната служба по аналогия с всички други демократични страни и да не допуска директна партийно мотивирана намеса. Този текст отпадна още преди да влезе в сила. Познайте защо.
Политиката и държавната власт в България отдавна са се превърнали в непублична сфера, доколкото нито се отчитат пред обществото, нито носят реална отговорност пред него, нито дори полагат усилия да го информират. Типичен пример са безбройните – подбирани неизвестно как – съветници на премиери, вицепремиери, министри и други овластени персони. Общото между повечето от тях е, че са
"световно неизвестни авторитети"
особено в сферата, за която отговарят, въпреки че съветничеството се превръща в последващ скоростен асансьор при издигането във властта. Така на времето Драгомир Стойнев първо бе съветник на премиера Сергей Станишев, след това стана депутат, а в следващия мандат – министър в правителството на Пламен Орешарски. Горе-долу сродно е кариерното извисяване на Румяна Бъчварова, в чието лице обществото загуби способен социолог и "спечели" неособено успешен политик. Между другото, самият факт, че тя предпочете да бъде началник на кабинета на министър-председателя Борисов вместо депутат или министър, показва реалната стойност на подобни позиции.
Ламтежът на нашенските политици да пренареждат държавната служба е толкова силен, че през последните години дори не си правят труда да заобикалят, а направо
брутално газят закона
Резултатът е очевиден – текучеството в българската администрация, особено на ръководните позиции, е огромно и се стигна дотам, че в институциите почти не останаха подготвени и опитни служители, които да могат и да искат да вършат работа. Администрацията е задръстена с партийни и лични протежета с големи претенции и нездрави помисли, чиито реални възможности са обратнопропорционални на самочувствието им. При това положение не е странно, че и най-добрите намерения да се модернизира българската администрация остават голи пожелания – съвременните принципи и методи на управление изискват подготвени и лоялни към държавата хора, а не партийна клиентела.
Всички тези неща нито са нови, нито са специфично български. Но значението на професионализма и неутралността на държавните служители е осъзнато в развития свят много отдавна – още преди век и половина. Добрият политик разбира, че за да изпълни ангажиментите, поети пред обществото, има нужда от подкрепата на знаещи и можещи, а не на лично или партийно предани служители. Партийният патронаж, изразяващ се в устройване на "нашите момчета и момичета", се смята за анахронизъм, типичен за развиващите се страни.
Проблемът за партийно-политическата намеса, включително и при кадруването в държавната администрация, е само част от по-общия и крайно сериозен проблем за хипертрофираната вредна роля на партиите, присвоили си квоти и територии на влияние в цялата държава. Докато не бъде разградена тази порочна система, дори добросъвестните опити за промяна ще бъдат просто напудряне на дълбока и инфектирана рана.
