Иван Рачев
Преди доста време в "Параграф 22" се появи публикация, озаглавена "Чия филия намаза комисар Илия". Смело можем да си признаем, че тази дописка е уникална. Не толкоз заради съдържанието, колкото по други две причини: първо – заради начина, по който бе произведена, и второ – "нещото", заради което бе произведена по този начин.
Действието се развива през последната седмица на декември 2007 година. Ситуацията е повече от напечена, защото няколко дни преди отпечатването на вестника гръмна скандалът със сръбско-черногорския мафиот Будимир Куйович и позорната оставка на тогавашния главен секретар на МВР Илия Илиев.
На всичко отгоре след два бомбени атентата във Враца и София, плюс един показен разстрел в столицата, вътрешният министър Румен Петков – вместо на спявка в парламента си вдигна чукалата и замина за Монако с… няколко умопомрачителни мисии: да установява дипломатически отношения с кралството, да рекламира черноморския ни туризъм, да покани принц Албер на гости в България…
Големият ни проблем беше, че всеки ден около скандала се случваше нещо ново, което правеше всичко случило се до момента вехто и непотребно за журналистическа употреба. Направо си беше невротично: в понеделник стъкми човек някакъв текст, който във вторник вече е остарял и неверен; в сряда сутринта сяда да пише нова "дописка", в която десетина часа по-късно също за нищо не става…
Просветлението ни споходи в едно кафе край тогавашната редакция на "БАНКЕРЪ". Неочаквано и по възможно най-смахнатия начин: двойно кафе и късметлийско листче, на което пишеше: "Да се разсъждава логично и да се разсъждава вярно са две различни неща! В. Г. Белински".
Чудо! Един руснак, живял в средата на XIX век, ни бе дал първия код за разгадаване на куп енигми, познати като "Съдебна реформа", "Пазарна икономика", "Развито гражданско общество", "Задкулисие", "Мафиотизиране на държавата"…
Колкото до втория код, стана ясно, че той е българският вариант на популярната френска поговорка "Търси жената" – "Търси парата". С негова помощ лъсна истината за тоталното нежелание на т. нар. политическа класа да реформира държавната власт във всичките й разновидности – законодателна, изпълнителна и съдебна. И очевидната съпротива на Европейската комисия да санкционира по някакъв начин въпросното нежелание
И вълкът сит, и агнето цяло, и милиардите… в дюшека!
Едва ли има юридически грамотен човек, който да не е наясно с най-големия абсурд на т. нар. български преход: през 2007 г. влязохме в Европейския съюз, без да отговаряме дори на половин условие за пълноправно членство. Като започнем от поръчковата и откровено калпава законодателна дейност на парламента, минем през раздутата и некомпетентна държавна администрация и свършим с неработещата и разядена от корупция съдебна система.
По онова време Брюксел имаше два варианта за излизане от ситуацията. Или да отложи поне с една петилетка пълноправното ни членство, или да ни пусне "в хола" на общия европейски дом с правосъдна предпазна клауза на шията (т.е. решенията на българските съдилища да не се признават от държавите членки на ЕС, докато не си оправим бакиите в тригодишен срок).
Вместо това към края на 2006 г. Брюксел показа на цял свят как се прави… исторически компромис. На бял свят се появи чудото, познато като "Решение на Комисията от 13 декември 2006 г. за създаване на Механизъм за сътрудничество и проверка на напредъка на България в постигането на специфични цели в областите на съдебната реформа и борбата срещу корупцията и организираната престъпност".
От него ще цитираме само най-важното: "Ако България не постигне целите по адекватен начин, Комисията може да приложи предпазни мерки въз основа на чл.чл. 37 и 38 от Акта на присъединяване, в това число и суспендиране на задължението на държавите членки – при условията, установени в общностното право, да признават и допускат изпълнението на присъди и съдебни решения, постановени в България, като например европейски заповеди за арест…
Въпросните цели са заложени в шестте критерия на Механизма за сътрудничество и проверка, с които приключва споменатото решение:
1. Да направи промени в конституцията, с които да бъде премахната всякаква двусмисленост по отношение на независимостта и отчетността на съдебната система.
2. Да осигури по-прозрачен и ефикасен съдебен процес посредством приемането и прилагането на нов Закон за съдебната власт и нов Гражданскопроцесуален кодекс. Да докладва за ефекта от тези нови закони и от Наказателнопроцесуалния кодекс и Административния процесуален кодекс, и по-специално – върху досъдебната фаза на наказателното производство.
3. Да продължи реформата на съдебната власт с цел подобряване на професионализма, отчетността и ефикасността. Да прави оценка на ефекта от тази реформа и да публикува резултатите всяка година.
4. Да провежда и докладва за професионални, безпристрастни разследвания на твърдения за корупция на високо равнище. Да докладва за вътрешни инспекции на публичните институции и за публикуването на данни за имуществото на високопоставени държавни длъжностни лица.
5. Да предприеме по-нататъшни мерки за предотвратяване и борба с корупцията, и по-специално на границите и на равнище местно управление.
6. Да приложи стратегия за борба с организираната престъпност, като се съсредоточи върху тежките престъпления, изпирането на пари, както и върху систематичното конфискуване на имущество на лица, извършващи престъпления. Да докладва за новите и текущите разследвания, обвинителни актове и осъдителни присъди в тези области.
Днес, точно десет години по-късно, ситуацията е повече от странна. Макар София да не е покрила нито един от шестте критерия, Брюксел продължава да дава препоръки и да не прилага предпазните мерки въз основа на чл.чл.37 и 38 от Акта на присъединяване на България към ЕС (т.е. да стартира процедурата по налагане на правосъдната предпазна клауза).
Причините са две и са съвсем елементарни.
Първо – ако Брюксел признае българския си провал, със сигурност ще се намерят "хора", които да задействат Европейската сметна палата и ОЛАФ в посока… чии са джобовете, в които потънаха парите на европейските данъкоплатци, предназначени за реформирането на България. А въпросните пари никак не са малко:
– Около 2.3 млрд. евро по Програма ФАР. Около 30% от тези средства са предоставени за институционално изграждане. Тоест – за развиване на структури и стратегии, за укрепване на човешките и управленските ресурси с цел засилване на икономическия, социален, законодателен и административен капацитет на държавата;
– Над 850 млн. евро по Програма ИСПА. Програмата действа през периода 2000-2006 г. и представлява финансов инструмент за безвъзмездна помощ, който подпомага осъществяването на големи транспортни и екологични проекти;
– Близо 1.5 млрд. евро по Програма САПАРД. Програмата е финансов инструмент за развитие на селските райони чрез подобряване на производството и маркетинга на земеделските и риболовните продукти, изграждане на борсови тържища, поддържане на горите и инвестиране в добива и маркетинга на лесовъдни продукти, защита на културните традиции и консервация на наследството на българското село и т.н.
– Над 1 млрд. евро от Европейска инвестиционна банка (ЕИБ), с които са финансирани единствено приоритетни за държавата проекти.
– Около 8 млрд. евро по линия на Европейската банка за възстановяване и развитие (1993-2011 г.). От тази колосална сума 2.5 млрд. евро са отпуснати пряко от ЕБВР, а останалите 5.5 млрд. евро са осигурени чрез ЕБВР от други източници на финансиране.
Като теглим чертата, направо си става страшно – отпуснати 13.65 млрд. евро, краен резултат… правосъдна предпазна клауза!
Каквото и да си говорим, дори в Брюксел няма да се намери такъв безразсъден куражлия, който ще се изправи пред очите на цял свят и ще признае подобен провал!
Втората причина, поради която Брюксел продължава чинно да играе ролята си на строг контрольор, е съдебната власт..
Според страшните разпоредби в споменатия по-горе "Акт относно условията за присъединяване на Република България и Румъния и промените в Учредителните договори“ (между другото това е пълното наименование на този документ) – чл.37 и чл.38, Европейската комисия има право да стартира процедурите за налагане на правосъдна предпазна клауза не по-късно от три години след влизането на двете държави в ЕС. Тоест – до 1 януари 2010 г. (виж факсимилето).
Пито – платено? Може и така да се каже, въпреки че България продължава да е на опашката в ЕС по много показатели – заплати, пенсии, производителност на труда, жизнен стандарт, опазване на природата и т.н., но е шампион по харчене на европейски пари за… нищоправене!
Справка – 7 млрд. евро през първия програмен период (2007-2013 г.), плюс още 16 млрд. евро през втория програмен период (2014-2020 година).
Или общо 36.65 млрд. евро, от които поне 10% са хвръкнали и продължават да хвърчат за реформа на съдебната власт и МВР, за електронно управление и електронно правителство, за европеизиране на държавната администрация, за… какво ли не!
Всъщност, като казахме, електронно управление, помни ли някой откога България се бори с този проблем? Едва ли, затова уточняваме: от 1998-1999 година.
А знае ли някой колко пари са похарчени за въпросната екстра? Около 300 млн. евро към… 30 април 2014 година. И то не според нашите "бакалски" сметки, а според тогавашния служебен вицепремиер Даниела Бобева!
Оттогава до днес графата "е-Разходи" е набъбнала поне с още 10-15 млн. евро. Като до края на програмния период, според плановете на управляващите, в бездънната "е-Каца" трябва да потънат още… 40 млн. евро. Най-малко.
Отсега можем да обявим и крайния резултат: когато от умрял писмо, тогава и електронно управление в България!
Туйто.
BG-хвалбите нямат нищо общо с EU-критиките!
Пълно безхаберие!
Само така може да бъде описано отношението, което управляващи и опозиция (без значение какви са на цвят партийните им книжки) имат към брюкселските щения към качеството на реформите в съдебната власт, държавната администрация, правоохранителните органи и т.н.
Преди малко стана дума за хватката, с която Европейската комисия се изсули (в буквалния смисъл на думата) от задължението си да ни ощастливи с правосъдна предпазна клауза през периода 2006-2010 г. и с която продължава да замазва очите на европейските данъкоплатци за българския си провал.
Сега ще си говорим за другата страна на медала, т.е. за задължението на България да инвестира европейските пари по възможно най-добрия начин. С други думи – да направи всичко възможно, но да удовлетвори поне наполовина "претенциите" на Брюксел.
Няма такова нещо. Направеното от 2007 г. досега може да бъде онагледено само по един начин: сваляне на килограми чрез епилация, ботокс и силикон.
Пример първи:
В решението на ЕК, за което стана дума в "съседния" текст, черно на бяло е написано "Механизъм за сътрудничество и ПРОВЕРКА".
Днес, десет години по-късно, в сайта на Министерството на правосъдието въпросното "нещо" все още фигурира като "Механизъм за сътрудничество и ОЦЕНКА"!
Въпреки че разликата изглежда незначителна, по същество си е потресаваща! Отношението ни към официалните документи на Брюксел – също.
Пример втори:
Според Критерий №1 от Механизма за сътрудничество и проверка задължение на България е да промени конституцията така, че да бъде премахната всякаква двусмисленост по отношение на независимостта и отчетността на съдебната система.
Никой не се интересува от този критерий:
– половината от членовете на Висшия съдебен съвет се избират от парламента;
– главният инспектор и членовете на Инспектората към ВСС се избират от парламента;
– съдебните заседатели се избират от общинските съвети, т.е. от управляващите партийни мнозинства в тях;
– въпреки двете решения на Конституционния съд парламентът продължава да обсъжда и приема само и единствено проектобюджета на съдебната власт, съчинен от Министерството на финансите;
– ВСС продължава да е орган на държавната власт от толкова бутафорен тип, че все още си няма титулярен председател (т.е. материално отговорно лице) и не фигурира сред възложителите по Закона за обществените поръчки.
Пример трети:
Критерий №2 от Механизма за сътрудничество и проверка гласи: "България е длъжна да гарантира по-прозрачен и ефективен съдебен процес чрез приемане и прилагане на нов Закон за съдебната власт и на нов Гражданскопроцесуален кодекс. Докладване за въздействието на тези нови закони и на Наказателнопроцесуалния кодекс и Административния процесуален кодекс, преди всичко върху досъдебната фаза.“
От гледна точка на българската правна теория това си е чиста проба тюрлюгювеч. За нашенските пишман реформатори обаче си е най-обикновен дюшеш.
Формално – всичко е окей. ЗСВ и ГПК са от втората половина на 2007 година. НПК и АПК са малко по-стари – от 2006 г., но за сметка на това са били ремонтирани подобаващо. Резултатът обаче е плачевен:
– наказателният процес в България продължава да е инквизационен, а не състезателен;
– съдът не е никакъв арбитър, а активен участник в наказателния процес;
– прокуратурата продължава с порочната практика първо да арестува и обвинява, а след това да разследва и доказва;
– предварителните проверки са изхвърлени от НПК още през 2003 г., но прокуратурата продължава да си ги използва както и когато си иска. По силата на един текст от ЗСВ, въпреки че това е устройствен нормативен акт и в него думата "адвокат" и словосъчетанието "право на защита" не фигурират;
– според разпоредбите на ГПК в България човек може да открадне фирма по три начина: с фалшиви протоколи от общо събрание, чрез неистински документи за кредит и частен съдебен изпълнител, чрез измислени дългове и производство по несъстоятелност. Механизъм, чрез който "колелото на историята" може да бъде върнато и правдата да възтържествува – няма. Дори и ако разбойниците бъдат тикнати в затвора!
Пример четвърти:
Критерий №4 гласи: "Провеждане и докладване за професионални и надпартийни разследвания по обвинения в корупция на високо равнище. Докладване за вътрешни проверки на публичните институции и за огласяване на имуществото на високопоставени длъжностни лица."
Изпълнение – нула!
Формално за всичко са виновни слугите на Темида. Или техните предводители, събрани във Висшия съдебен съвет. Или… еднолично я главният прокурор, я председателят на Върховния касационен съд.
Същинската отговорност обаче си е на съответната управляваща партия или коалиция. Или на всички заедно, защото по този показател всички мислят и действат еднопосочно: истината под миндера!
По данни на правосъдното министерство, през 2016 г. в съдебната система са работили 2238 съдии, 1503 прокурори и 444 следователи. Или общо – 4185 магистрати.
Според последния истински доклад на Министерския съвет за състоянието на администрацията, през 2014 г. е имало 2927 административни звена с функции по установяване на административни нарушения и налагане на административни наказания. И в тях са работили общо… 33 142 души.
За хората, които хал хабер си нямат за какво иде реч, поясняваме: съдиите, прокурорите и следователите са последната дупка на антикорупционния кавал. В смисъл такъв, че те трябва да се намесят тогава, когато държавната администрация не е в състояние да се справи с проблемите.
Оттук нататък въпросът е по-скоро логичен: "Как 4185 слуги на Темида ще преборят корупцията, минала между пръстите на 33 142-ма държавни чиновници?"
Отговорът също е логичен: никак! Защото хем е невъзможно, хем е абсурдно.
И накрая – няколко думи за Враг №1 на демокрацията (за кой ли път): държавното обвинение и неговият едноличен сайбия – Главният прокурор на Републиката!
Всички знаем за какво иде реч, но да кажем на висок глас: единоначалието в държавното обвинение и недосегаемостта на главния прокурор не са конституционен, а законодателен проблем.
А изваждането на прокуратурата от съдебната власт ще е също толкова вредно за държавата и обществото, колкото и приватизацията на НАП. Или на Агенция "Митници"…
Доказателството?
Все още е жива картината "Народното събрание избира Делян Пеевски за председател на ДАНС"! И катарзисът два дни по-късно. Три години и половина ни делят от онзи 14 юни 2013 г., но представете си, ако тогавашните тартори на управляващата коалиция – Сергей Станишев и Лютви Местан, бяха решили да направят Пеевски министър на вътрешните работи?
Дали щеше да има протести, след като Румен Петков и Цветан Цветанов са заемали този пост? И по закон министрите не трябва да са професионалисти от кариерата, а политически фигури с някакво висше образование?
А какво ще стане, ако Живковската конституция от 1971 г. бъде реанимирана и Народното събрание пак започне да избира главния прокурор за срок от пет години?
Никакъв проблем – гласи най-краткият отговор. Тайно и полека парламентарните функционери на ОДС, НДСВ, ДПС, БСП и ГЕРБ направиха така, че реанимираха органите на досъдебното производство от епохата на Съветския съюз и днешна Русия: следователи към милицията (полицията) и следователи към прокуратурата!
И понеже за изваждането на държавното обвинение от съдебната вече има политически консенсус, остават открити само още два въпроса:
– За колко време съдиите ще бъдат смачкани по същата рецепта?
– Как Брюксел ще оправдае и това издевателство над правосъдието?
