Големите миграционни вълни стихнаха през 2017-а, "халифатът" на групировката "Ислямска държава" бе ликвидиран, терористични актове от мащаба на тези от предишните години нямаше, наблюдаваше се растеж на развитите икономики… В същото време останаха за разрешаване редица проблеми, които застрашават крехката стабилизация.
Стана обичайно – след 12 месеца на изпитания, през които Европейският съюз бива връхлитан от неочаквани удари, да казваме, че следващата година ще е решаваща за него. 2018-а обаче има всички шансове да е различна. След десетилетие на нескончаеми драми, като се започне с финансовия срив, мине се през сблъсъка с Русия заради намесата й в Украйна, вълната от мигранти и британския вот за Брексит и се стигне до избирането на американски президент, който поставя под въпрос трансатлантическото партньорство, Европа за първи път влиза в следващата година в относително стабилно състояние.
Не само че никъде по границите на общността не назрява нова криза, но въпреки умерения растeж и икономическите перспективи изглеждат благоприятни. Много е важно, че изборите в най-големитe европейски икономики през 2017-а не доведоха до нов взрив на популизма. Франция има нов проевропейски президент в лицето на Еманюел Макрон, Германия има шансове да се сдобие с нова проевропейска голяма управляваща коалиция, а Великобритания, макар и раздирана от сблъсъци вътре в управлението си, успя да договори с партньорите си от съюза условия за развод, даващи основа за преговори за широкообхватно споразумение. Единствената голяма европейска страна, в която през 2018-а ще се проведат парламентарни избори, е Италия.
Европа сега има златен шанс
да се заеме с търсенето на дългосрочни политически решения и да проведе реформите, от които се нуждае, за да си осигури по-стабилно и устойчиво на удари бъдеще. Още повече че време за губене няма, тъй като 2019-а се очертава като достатъчно сложна и напрегната година – в нея ще се проведат избори за Европейски парламент, ще бъде назначена нова Европейска комисия и ще дойде моментът, в който разводът с Великобритания ще влезе в сила. Това означава, че ЕС разполага с 12 месеца, за да постигне прогрес в редица области, включващи общата отбрана, търговията, енергийния съюз, реформирането на Шенгенската зона и банковия съюз.
Възможностите, които се откриват пред Европа, съвсем не означават, че не я дебнат и опасности. Наистина, вълната на национализма беше овладяна, но взе своята дан – показателно за успеха й е доброто представяне на евроскептичните популисти на парламентарните избори в Германия и Австрия. Успехът на "Алтернатива за Германия", която стана трета сила в Бундестага, доведе до ситуация, при която проевропейското управление на федералната република може да бъде спасено само с цената на нова голяма коалиция между християндемократите и социалдемократите, при все че и двете партии не я желаеха. Успехът на преговорите между тях не е гарантиран и ако не се стигне до сделка, страната е заплашена от дестабилизация, която ще върже ръцете на канцлера Ангела Меркел и по отношение на европейската й политика. При споразумение обаче щетата пак ще бъде нанесена поради две причини: първо, крайнодесните ще се утвърдят като водеща алтернатива на управляващите, и второ, нормалният политически механизъм, при който двете основни партии се конкурират за управлението на държавата, ще бъде нарушен с опасност да атрофира.
Тревогата, идваща от Австрия, е още по-сериозна, след като там крайнодесните влязоха във властта. Европейският съвет за външна политика излезе със становище, според което именно алпийската република сега може да се превърне в руски "троянски кон" в Европа. Предупреждението се основава на факта, че Партията на свободата на Хайнц-Кристиан Щрахе е една от неколцината европейски формации, които поддържат официално сътрудничество с "Единна Русия" – партията на Владимир Путин.
Анализът твърди още, че близкото обкръжение на Щрахе е изградило тесни връзки с ултраконсервативни руски интелектуалци и олигарси.
Другата страна, разглеждана вече традиционно като руския съюзник в Евросъюза, е Унгария. През пролетта в нея ще се проведат парламентарни избори, а проучванията на нагласите за момента показват смазваща преднина от 57 на сто за партията "Фидес" на премиера Виктор Орбан. Победата на Орбан не само ще подхрани източноевропейското противопоставяне на политиката на Брюксел и призивите за консервативен завой в Евросъюза, но и ще подсили страховете от ерозия на демокрацията в региона.
Ако има събитие на Европейския континент, което е абсолютно неминуемо, това е преизбирането на Владимир Путин за президент на Русия. През последните месеци в тази държава тече формална предизборна борба. Кандидатите, обявили намерение да заемат мястото на Путин, по-скоро изглеждат като статисти, допуснати до състезанието, за да му бъде придадена представителност. Единственият политик, който бе в състояние да обедини недоволните от сегашното управление руски граждани, макар и без шансове за краен успех, бе Алексей Навални. Но руската Централна избирателна комисия не го допусна до участие в изборите заради влязла в сила присъда. Така на Путин бе осигурена не просто победа – в нея никой не се е и съмнявал – но и комфортът да не му се налага да влиза в предизборни диспути с отявления си критик. При тази ситуация на 18 март, когато ще се проведе вотът, не ни очакват изненади. Остава открит единствено въпросът дали, изкарвайки втория си пореден шестгодишен мандат, след който не може да се кандидатира отново за държавен глава, Путин пак ще размени временно ролята си с премиера Медведев, или ще излезе от политиката. Да не забравяме все пак, че при рокадата през 2008-а той бе на 55 години, а през 2024-а ще е на 71. Отговорът, така или иначе, ще научим след шест години.
Въпросът, който пряко ни засяга, е как ще се развиват отношенията между Русия и Европа. Той е в пряка зависимост от намирането на
изход от украинската криза
което означава, че няма място за оптимизъм. През цялата 2017-а практически не бяха направени никакви стъпки за прилагането на Минските споразумения за урегулиране на конфликта между украинското правителство и сепаратистите в Донбас и нищо не показва, че 2018-а ще се различава по нещо. Още по-безперспективна изглежда ситуацията около Крим, чиято анексия западният свят не приема, и заради която са наложени редица санкции на Москва.
Един от регионите, където Русия може да се похвали с успехи, е близкоизточният, и по-точно Сирия. В момента джихадистите владеят там няколко малки населени места около границата с Ирак и е въпрос на седмици да бъдат изметени изцяло. Това, разбира се, не означава, че "Ислямска държава" ще престане да съществува, но тя ще остане главно като терористична групировка, а не и като формирование, претендиращо да възражда някакъв "халифат".
На дневен ред в Сирия сега е проблемът как страната ще съществува занапред и ще има ли изобщо единна сирийска държава. Територията й е поделена между силите на централната власт и опозицията, които през следващите месеци ще водят преговори. Позициите им са противоположни по редица въпроси, сред които изпъква политическото бъдеще на президента Башар Асад.
Не по-малко въпросителни повдигат и отношенията между правителството в Дамаск и подкрепяните от Съединените щати кюрдски сили. През последните месеци Дамаск изостри тона си към кюрдите, като в интервю през декември президентът Асад ги определи като "предатели", след като по-рано негов представител заплаши, че правителствените части ще започнат настъпление към Ракка – бившата столица на "халифата", сега контролирана от кюрдите.
Вероятността това да се случи не е голяма, тъй като на практика подобна акция би означавала Съединените щати и Русия да бъдат изправени пред
директен сблъсък на сирийска територия
– нещо, което двете световни сили не биха допуснали. При все че не успя да оправи отношенията с Русия, както смело се надяваше, президентът на Съединените щати Доналд Тръмп засега дава поводи да се смята, че е постигнал базова договореност с руския си колега относно бъдещето на Сирия.
Тръмп влезе в първия си президентски мандат с много смели обещания, но след една година в Белия дом изглежда, че тепърва му предстои изпълнението на задачата да направи Америка отново велика. Той се заканваше да удари по Китай заради евтиния внос и да възпре амбициите му в Южнокитайско море, само че се изправи пред предизвикателство, което го накара да пренареди приоритетите си. Става дума за севернокорейската ядрена и ракетна програма и сега въпросът, който стои на дневен ред, е дали Тръмп или Северна Корея ще рискуват да отидат по-далеч от гръмогласните заплахи.
Поне днес развоят на събитията на Корейския полуостров изглежда по-скоро лесен за предвиждане. Засега нищо не показва, че севернокорейският лидер Ким Чен Ун е склонен да се откаже от изпробването на все по-мощни бомби и ракети. С увеличаването на вероятността страната му да се сдобие с оръжие, способно да достигне континенталната част на Съединените щати, Вашингтон ще става все по-нервен, но едва ли ще посмее да нанесе удар, който може да доведе до ядрена катастрофа. Единствената вероятност през следващите месеци нещо да се раздвижи е санкциите срещу режима на Пхенян да го накарат да отстъпи. За целта обаче Тръмп ще трябва да спечели Китай за съюзник, а засега Пекин е по-скоро склонен да избягва крайни позиции по севернокорейския проблем.
Сериозни проблеми очакват Тръмп
и във вътрешнополитически план. През следващите месеци ще стане ясно с какво точно разполага разследването на прокурора Робърт Мълър за предполагаем таен сговор с Русия на изборите през 2016-а. По-нататъшните арести на видни фигури може да бъдат признак, че следователите са получили полезна информация от ключови хора, които им помагат в тяхното разследване, в частност бившият съветник по националната сигурност Майк Флин. По-важното обаче е дали Мълър ще събере доказателства срещу Тръмп за заговор. Ако той не успее да стигне до самия Тръмп, някои от проблемите на американския президент вероятно ще започнат да се разсейват. Но ако стане ясно, че държавният глава или хора от обкръжението му са се опитали да измамят правосъдието, тогава ситуацията рязко ще се промени. При всяко положение за импийчмънт през започващата година времето няма да стигне.
