Държавният секретар на Съединените щати направи първото си голямо турне в Латинска Америка, с което се опита да навакса отдръпването на страната си от този важен за нея регион. Той успя в известна степен да изтръгне подкрепа от южноамериканските си партньори по отношение на режима във Венецуела и това може да бъде смятано за успех. Но по-сериозното предизвикателство пред Съединените щати е новият голям конкурент за влияние в района – Китай. А за да бъде изместен източният гигант оттам, където веднъж е стъпил, политическите призиви няма да са достатъчни.
Още докато Тилърсън е планирал обиколката си той бе изпреварен от китайския си колега Ван И, който през януари се срещна в Чили с 33-ма представители на Общността на латиноамериканските и карибските държави и покани страните им да стана част от китайската инициатива "Един пояс – един път". Наричана още "Нов Път на коприната", тя представлява гигантски инфраструктурен план, насочен първоначално към свързване на Китай с азиатските му съседи с перспективи за простиране до Европа и Африка.
Търговията и инвестициите на Китай в Латинска Америка се засилиха с настъпването на глобалната рецесия през 2008-а. Поднебесната империя планира да вложи в региона до 2019-а 250 млрд. долара и да вкара още 500 млрд. чрез търговия. Процесът върви по план и Пекин вече е най-големия търговски партньор на Бразилия, Аржентина, Чили и Перу.
Преориентирането на страните от региона може да се обясни с трудния им достъп до международните финанси, дължащ се и на лошото им управление, корупцията и икономическата им политика. На този фон се появяват китайците, които строят пътища, железопътни линии, пристанища и използват тази инфраструктура, за да снабдяват Китай с крайно необходимите му ресурси. Китайската народна република е атрактивен инвеститор не само защото поддържа политика на ненамеса във вътрешните работи на партньорите си, но и защото изпълнява проектите си с непозната за развитите държави скорост. А може би най-важното е, че условията за финансирането на тези проекти не са строги.
Подходът на Съединените щати е коренно различен. Още преди да се отправи на обиколката си, в реч в университета в Остин в щата Тексас Тилърсън предупреди, че Китай "не отразява фундаменталните ценности, споделяни в този регион". По думите му отношението на Съединените щати е съвсем друго, тъй като те не търсят краткосрочни сделки с неравностойна изгода, а партньори със споделени ценности. Регионът не се нуждае от "нови империалистически сили", посочи първият дипломат на САЩ.
Речта на Тилърсън сякаш потвърди, че страната му все още смята Латинска Америка за свой запазен регион на интереси. Неслучайно пред студентите в Тексас той изтъкна плюсовете на доктрината Монро от 1823-а, определяйки я като "успех". Според приетата по времето на президента Джеймс Монро концепция, доразвита през 1904-а от президента Теодор Рузвелт, Съединените щати се противопоставят на намесата на европейски страни на американския континент, като в същото време се отказват от вмешателство в европейските дела. В същността си тя определя целия американски континент като сфера на влияние на Вашингтон, превръщайки, по думите на критиците, документа Латинска Америка в "заден двор на САЩ".
Изтъкването на доктрината от Тилърсън бе в ярък контраст с новия подход към региона, приет от администрацията на предишния президент Барак Обама. През 2013-а тогавашният първи дипломат Джон Кери обяви, че "ерата на доктрината Монро приключи". Въпросът е дали сега е най-подходящият момент за завой в американската политика към региона. Според неотдавна публикувано проучване на "Галъп" одобрението за лидерството на Съединените щати в Латинска Америка е намаляло от 49 на сто през 2016-а на 24 на сто през 2017-а, като едва 17% одобряват действията на президента Доналд Тръмп. В това няма нищо изненадващо, след като още от предизборната си кампания той призоваваше за втвърдяване на подхода към региона и за изграждане на стена с Мексико. А след като влезе в Белия дом, изтегли страната си от Транстихоокеанското партньорство, в което участваха южноамерикански и азиатски държави, и прие редица стъпки срещу имигрантите.
Думите на Рекс Тилърсън не останаха незабелязани в Пекин. Излизащият на английски вестник "Глобал таймс" изрази учудването на китайския народ от това, че страната му е определена като империалистическа, и изтъкна, че Китай нито има военни бази в региона, нито има присъствие на негови войски в която и да било латиноамериканска страна. Колкото до обвинението, че Пекин използва икономическото си влияние, за да упражнява натиск върху политиката в Латинска Америка, вестникът посочва, че местните страни само печелят от китайските инвестиции.
Наистина, от формална гледна точка трудно може да се намери в какво да бъде упрекнат Китай. Тъкмо напротив, латиноамериканците на практика почти нямат алтернативи за привличане на инвестиции. Международните финансови институции – като Световната банка и Международния валутен фонд, поставят стриктни изисквания за отпускане на заеми, включващи икономическата политика, спазването на законите и борбата с корупцията в кандидатстващите страни. Тези институции в голяма степен са доминирани от Съединените щати, а латиноамериканските страни, годни да преминат през ситото за получаване на кредит, се броят на пръсти. И тук на сцената излиза Китай, който срещу огромните пари, които влага, не само си осигурява ресурси, но си купува и политическо влияние дори в случаите, когато инвестициите му не получат желаната възвръщаемост.
Какво предлагат Съединените щати насреща? Политика на изолационизъм, оттегляне от двустранни търговски споразумения и отдръпване от свободната търговия. И завръщане към доктрината Монро, което трудно би спечелило сърцата на латиноамериканците.
