Майка ми, лека й пръст, преподава в гимназията 42 години. Аз също се сблъсках за известно време с тази професия. За разлика от нея, аз не бях очарован. Но мисля, че имам право да пиша по темата.
Камери в детските градини и в училищата? Да ги има или не?
Това сега е спорът. След като родителите прехвърлиха тежестта не само на обучението, но и на възпитанието върху учителите, дойде и кулминацията на този трансфер. А тя е – да се проверява изпълнението на непосилната задача, поставена на даскалите, чрез електронни записващи технически средства. Опростачването и престъпното родителско нехайство най-после изкристализираха в извращения.
Сещате ли се защо родители пръскат хиляди левове или търсят връзки като корабни въжета, за да се възпитават децата им в еди-коя си детска градина или да учат в "единственото свястно" училище? За да може да отмият срама от челото, че не ги е еня за духовното израстване на чадата им. И да прехвърлят собствената си отговорност на даскалите.
Какво ще фиксират електронните очи? Всичко, без тоалетните.
Кой ще гледа „Биг Брадър“ после? Не е ясно. Едни викат – само директорът. Други казват – засегнатият родител. Трети – училищният психолог. Дето хич го няма. Четвърти – регионалните образователни инспекторати. Където работят бюрократи, които трудно се откъсват от изключителността на собствения си свят.
Как? Така че да се установи истината – има ли насилие, грубо отношение, или не. Лъже ли детето, или учителят шикалкави, а колегите му го прикриват. Все едно.
Важното е, че се прави опит да се приравнят учителките към гаровите джебчийки. Срамота.
А не беше така. В много по-бедни и сурови времена. Гледал съм в детството си как старите баби, дето „клъбират“ пред селските порти, стават на крака пред даскала…
Номерът с изпирането на гузни съвести чрез камерите едва ли ще мине. Две трети от запитаните родители искат, ама всеки трети е против. За една детска градина всевиждащите очи струват като първоначална инвестиция към 5 бона, за едно училище – много пъти повече. С тези пари могат да се назначат психолози, помощник-учители и възпитатели.
…Може да се пише безкрайно по тази тема.
Може и да не се пише. А само да се каже най-важното. А то е толкова просто.
Продуктът на образователната система е ученикът, детето. Защо нито една концепция не постави акцента върху него? И оттам да се тръгне – какъв човек искаме да отгледаме, да образоваме, да квалифицираме. Това не е гатанка, достатъчно е да вземем пример от Ирландия, Швеция, Германия, защо не и от Индонезия, която изважда 20% от БВП за образование. Така, като нарисуваме образа на бъдещия българин, тогава ще подберем с лекота учебния материал, материалната база, учителския персонал. Ще разберем защо безцелното зубрене на дати и събития в епохата на интернета е противопоказано за децата, а ефектът от него е функционална неграмотност. Това последното значи, че като четат или им се обяснява, почти половината 15-годишни не разбират същността. Защото детската градина и училището са ги ощетили през възможността да ги научат да мислят. А баба и дядо не са имали пряка намеса.
Едва когато детето, ученикът застанат във фокус, но не този – на камерата, ще стане ясно как родители и учители трябва да бъдат еднакво отговорни за тези, които идват след тях. Ще си поделят отговорностите, ще възстановят живите или електронните контакти в името на качеството на човешкия материал. Качество, което премиер и депутати – хората, от които зависи в голяма степен, оценяват като лошо.
