Вече шест години държавата воюва с езика на омразата. Воюва така, както прави повечето неща – предимно на приказки. Кампанията е под наслов "Да изчистим езика на омразата". А тази седмица "Жени ГЕРБ" призоваха "Да изчистим омразата с цвете".
Дестабилизация и влошаване имиджа на страната, опасност за европредседателството, ескалация на екстремизма, ксенофобията, фалшивите новини. Езикът на омразата не бил вече изключение, а станал норма – като епидемия от вербална агресия и всеобща нетърпимост.
Честно казано, така си е – с фактите не се спори. Свободата на словото често е гарнирана с враждебна реч и я поливаме със свирепи закани. Само че като ще се упражняваме по темата, да свалим маските на лицемерието и да се погледнем в огледалото. Езикът на омразата е международен, нали? И не се чисти с цвете, както сочи световната практика.
Ако не беше "Луков марш" и европредседателството, тези партийни вопли едва ли щеше да ги има. Може да се мисли и в обратната посока – че имаме добър повод да покажем на Европа как се борим с езика на омразата. За едната бройка националистическото шествие да бъде забранено, но съд – какво да го правиш?! Да си представим обаче, че това се беше случило. Тогава всичко в държавата би било наред. Няма "Луков марш" – няма проблеми. Остават всеобщата любов и разбирателство в обичайните им измерения.
Онези в парламента се обичат до полуда. Всички от едно котило, но едните бранят касапницата преди 9 септември, другите – следващата. За актуалния геноцид на демократичния и мирен преход любовната разпра също не свършва. Не всички били маскари, а само онези другите – дето от дума не разбират. А както знаем, за да обичаш другите, обичай първо себе си.
Президентът и премиерът също се обичат – като големи момчета през Пеевски. Така и ще се разберат, ако слушаме всеобщите призиви, включително и от страна на последния. И в кабинета не се мразят – ако се удрят и плющят из медиите, то е шумове в коалицията при едно стабилно управление. Из министерствата и ведомствата – мир и съгласие, само да е пълна хранилката. В съдебната сфера омразата може и да има, но е облечена в юридически изказ. А вечните скандали из местната власт са израз на обичлив провинциализъм.
Народът – и той обича, докато проклина съдбата си. Ако мразеше виновните, отдавна да е излял чувствата си и с тях да е приключено. Но той явно си ги обича. А най-обичливите се привързаха своевременно към партии и олигарси, които мразят само ако бъдат отблъснати. Любовта е навсякъде – от коридорите на властта до неведомите пътища на електората в търсене на демократичната свободия.
И все пак проблем с омразата има. Проблемът са медиите. Нали те тиражират омразните изблици на отделни индивиди, които не обичат нищо от описаното. Но пък и трябва да признаем, че се забелязва напредък. Нарасна рязко процентът на медиите, които залагат на любовните излияния към властта – вътрешната и външната. Е, плюят се едни други, но то си има приказка – щом се мразят толкова, значи се обичат. Въобще ситуацията е следната – докато чистим омразата, чувствата ни са взаимни.
