Александър Маринов
За начало – малко суха, но тъжна статистика. Както показва анализът на данните, през десетте години след приемането ни в ЕС българските домакинства (е, не всичките) продължават да свиват разходите, за да компенсират намаляващите си реални доходи. Въпреки поскъпването на ток, вода, парно и храна през този период голяма част са ограничили потреблението им и така са спестили от тези харчове. Намалели са и средствата, изразходвани за обзавеждане на дома, за облекло, обувки, образование и здравеопазване. Като капак – населението на България е намаляло с около милион.
Но това, че огромното мнозинство от българите затъват все по-дълбоко в немотия и несигурност, не е най-лошото. Липсва яснота дали се движим във вярната посока, или просто сме зазидани в едно влошаващо се статукво. Знам, че тук правоверните евроатлантически оптимисти ще ревнат – ама как, нали ни взеха в ЕС и НАТО, сега ни чакат еврозоната и Шенген, а за председателството (според управляващите – "най-успешното от години") да не говорим.
Уви, пак лъжем себе си. След първоначалната и неправилно поощрена еуфория повечето от българите не виждат смисъла и не се чувстват мотивирани, камо ли въодушевени от тези цели. Все по-ясно се чувства липсата на кауза, на визия за желаното (и възможно) на бъдеще на нацията и на стратегия за постигането му.
Причините за този дефицит са множество и сложно преплетени, но сред тях фатално изпъква една – повечето от тези, които са избрани да ни водят, не са наясно нито къде сме, нито къде искаме да бъдем, нито кое е достижимо. Липсата на национално лидерство (въпреки наплива от мераклии за високи постове) се превръща в пречка за развитието на страната и дори в заплаха за поддържането на днешното неприемливо статукво. Нация без водачи е обречена да бъде обезверена, разединена и сигурна жертва на илюзията за възможното спасение "поединично".
Натъквайки се на различни проблеми – от демографската криза през мигрантската заплаха до преодоляването на бедността и неравенствата – непрекъснато имаме усещането за липса на опора, на здрава основа, на която да стъпим, за да се оттласнем. Това е така, защото нямаме ориентир, голяма цел, която, ако не обществено съгласие, да предизвика поне наистина активна и съпричастна обществена дискусия.
Впрочем България наистина преживява сложен и нееднозначен период, много по-сложен, отколкото предполагат мнозина. Първо, недовършеният и деформиран преход натрупа поредица забавени или тотално сбъркани реформи в някои сектори (здравеопазване, образование, наука, пенсионна система, национална сигурност). Второ, изостриха се социалните проблеми – организирана престъпност, нововъзникнала неграмотност, опростачване на езика, индивидуална и групова социална изолация. Трето, първите две групи проблеми протичат и се изострят в условия на липсата на национална стратегия за бъдещото място на България в Европа и света, за начина, по който ще прогресира страната в информационния век.
Съвсем логично, ефектите от липсата на стратегия и национална кауза се мултиплицират от липсата на секторни политики. Не сме решили дали искаме или до каква степен искаме да имаме земеделие. Ако искаме, защо търпим пустеещи земи? Искаме ли високи технологии, и ако искаме, защо не предприемаме съответни целенасочени действия? Искаме туризъм, но какъв, за кого, по какъв начин? Без обществено осмислен отговор на тези въпроси резултатът може да се види например в "Слънчев бряг", а вече и в българските планини.
Живеем в информационна епоха. Тъкмо поради това е непростимо да страдаме от дефицит на информация за реалния опит на съвременни държави, близки по мащабите си до България, както и от неспособност да разберем и да заимстваме от техните постижения това, което е приложимо у нас. Независимо дали говорим за Дания, Финландия, Словакия, или Естония, всички те ни дават основание за размисъл – накъде да тръгнем? Най-пресният пример е огромната разлика в начина, по който България и Естония формулираха приоритетите и подготвиха своето ротационно европредседателство.
България не може да има десет приоритета. Има приоритет на приоритетите, и аз съм убеден, че това е човешкият фактор, инвестицията в младото поколение, образованието и възпитанието на децата и младежта. От това най-непосредствено ще зависи бъдещето на нацията и в количествен, и в качествен аспект. Нашата история дава достатъчно поучителен пример. В началото на миналия век България е най-динамично развиващата се (и най-образованата) балканска страна. През 30-те години българите са по-грамотни в сравнение с останалите страни от Южна Европа – Испания, Португалия, Гърция, Турция, Югославия, и отстъпват до известна степен само на Италия.
Образованието трябва да се превърне в приоритет, естествено, разбирано не просто като получаване на дипломи, а като равнище на знания. Тогава то ще бъде решаващият фактор, който може да ускори нашето развитие в каквато и насока да тръгнем – фактор с многостранен ефект. Накрая ще цитирам една мисъл, която ми се струва силно актуална за днешната ни ситуация:
"Много малко от нас разбират с убеждение силно необикновената, усложнена, неустойчива и временна природа на икономическата организация, в която Европа живее през последния половин век. Ние възприемаме някои от най-странните и временни предимства като естествени и постоянни, приемаме да зависим от тях и строим плановете си съобразно тях. Върху тези пясъчни и фалшиви основи ние правим нашите схеми за социално подобрение, нашите политически платформи, преследваме нашите вражди и амбиции и с това захранваме и запазваме всъщност социалния конфликт в европейското семейство."
Тези думи не са казани сега, те са изречени преди 90 години в едно блестящо есе на Джон Мейнард Кейнс, наречено "Икономическите предизвикателства на мира след срамния Версайски договор". Предупреждението на Кейнс тогава не е взето предвид и всички ние знаем как се разви историята.
Без отговор на фундаменталния въпрос как и защо България стигна дотук, разбрани ли са уроците от кризата, как ще възстановим икономиката, какви са големите геополитически рискове пред държавата – без размисъл и дискусия по тези въпроси нашите усилия да вървим напред ще приличат на лъкатушенето на слепи кученца след подсвиркващ им господар.
