Още с първите си броеве, излезли през месец април на далечната вече 1993 г., вестник „Банкеръ“ се зае да разчерпка основните финансови и икономически проблеми на България. И да заема по тях ясна и дори категорична позиция. И макар да звучи нескрромно, поне в 90% от случаите вестникът беше на правилната страна.
Още във бр. 2/1993 г., анализаторът на вестника Трайчо Трайков, който по-късно, в правителството на Симеон СаксКобургготски стана и министър, се заема с един от най-болезнените въпроси на българския преход – въведения от първото правителство на социалиста Андрей Луканов. Трайков констатира, че „Луканов изненеда кредиторите, а те – Българската външнотърговска банка (БВТБ), която по-късно се преименува на Булбанк, а след приватизацията й стана Уникредит Булбанк. Вестникът в своя анализ се позовава на изявление на тогавашния зам.-министър на финансите Светослав Гаврийски, който бие тревога с информацията, че „около 100 млн долара са били прихванати от сметки на БВТБ в чужбина. Става дума за пари, които са се намирали по кореспондентски сметки в чужбина, в банки от Лондонския клуб -кредитори на българския държавен трезор и които са били засегнати от мораториума върху обслужването на външния дълг на социалистическа България. Накрая вестникът уточнява, че „са били прихванати средства в полза на наши износители, както и частни преводи в размер на стотици хиляди долари“.
Днес може да звучи дори еретично, но по онова време Светослав Гаврийски прави и друго важно уточнение за състоянието на самата БВТБ – това е една сграда и няколко маси със столове…Звучи доста скандално, песимистично и унило, нали! Но такава е била представата на един финансов зам.- министър за най-голямата ни днес банка през онези далечни години.
Темата за БВТБ има продължение и в бр. 7/1993 г. на вестник „Банкеръ“. Изданието цитира бившия премиер Андрей Луканов, който казва: „Не българският , а своя дълг не изплати БВТБ…“, което е интересен възглед върху причините, довели до кризата с неплатежоспособността на повечето от родните държавни трезори по онова време. И което задава всъщност и важния въпрос: Защо държавата не фалира по онова време тези трезори, а с операцията "ЗУНК", преобразува корпоративен дълг в държавно задължение?
Тази тема, както и хроничните валутни проблеми на страната, са сред водещите теми на вестника през следващите поне 4-5 години. Става дума за периода преди въвеждането на валутния борд през пролетта на 1997 г., когато периодичните надзорни и валутни кризи разтърсваха без това болното от 45 години социализъм българско стопанство.
„Левът е неспокоен“, констатира в своя бр. 5/1993 г вестник "Банкеръ" и уточнява, че „фиксингът на БНБ е скочил с 14 стотинки нагоре само за една седмица при прилични обеми на търгуваната на валутния пазар зелена валута. Става дума за обеми в размер на 53.7 млн долара, които са били купени от бизнеса и населението тази седмица срещу 63.9 млн. долара, които са им били продадени. А това говори за един значителен дефицит, който няма как да бъде покрит в условията на дълбока криза в произвеждащата икономика – промишлеността и селското стопанство и нарастващият внос. Впрочем дефицитът по текущата сметка не е нищо повече от обърнат на 180 градуса бюджетен дефицит – или казано по друг начин това е разликата между онова, което сме изяли и онова което сме произвели вусловиятана една нераздържавена икономика и либерализиран внос.
Месец по-късно, в бр. 13/1993 г. вестникът цитира тогавашния управител на Централната банка професор Тодор Вълчев, който пледира за въвеждането "на банкова регулация на валутния курс“ и признава за наличието на дълбоки разногласия в Управителния съвет на БНБ по онова време относно въпроса как да се излезе от кризата.
В своето изявление професор Вълчев обяснява, че търговският баланс на страната остава отрицателен за първите пет месеца на 1993 г., като БНБ се старае, с умерени покупки на валута, да поддържа разменния курс около сегашното му равнище – над 26.5 лева за долара. Но точно тук професор Вълчев признава за големите разногласия по този въпрос в самия Управителен съвет на Централната банка. Първата теза, отстоявана в него, бе поддържана от Емил Хърсев и тя се свежда по оставянето на пазара да се саморегулира напълно, което означава и че БНБ не трябва да се меси изобщо на пазара за валута. Другата теза, която е огледална на първата, и неин последователен привърженик е самият управител на БНБ, е че Централната банка трябва да съдейства за едно умерено покачване на валутния курс в перспектива с цел да се насърчава износът на страната и да не допускат значителни флуктуации – например курсът отначало да пада бързо, а след това да се вдига нагоре със скоростта и със силата на една експлозия.
Темата е продължена в бр. 5/1994 г. на вестник "Банкеръ" с материала „Доларовите интервенции не стигат за подпомагане на лева“, който е посветен на първите резултати от "джентълменското споразумение между Централната банка и дилърите на валута, с което се въвежда "де факто" и без публично оповестяване, валутният механизъм „Змия в тунела“. Според това споразумение, занапред ще се допуска единствено отклонение от централния валутен курс за деня от плюс/минус 0.2 лв нагоре или надолу. Това административно решение обаче доведе до пълно изкривяване на пазара и до относително блокиране на валутната търговия. Купувачите на долари и на марки бяха напълно доволни от този механизъм и купуваха чуждестранните пари с голяма охота, докато продавачите им избягваха да оферират продажби, защото бяха недоволни от тази система и очакваха в близко бъдеще нещата да се променят отново. Именно затова и този механизъм на БНБ не проработи както бе замислено.
Колкото до търговските банкери, като Асен Друмев – председател на ДСК, това е било една добра идея, целяща да се избегне възникването на взривоопасна скокообразна промяна на валутните курсове, цитира финансиста в. "Банкеръ".
Впрочем от страниците на любимия банков вестник управителят на Централната банка проф. Тодор Вълчев биеше тревога и по други проблеми на възникващата капиталистическа финансова система в България. В бр.25/1993 г. той поставя под съмнение „дисциплината на капиталовия пазар, която се влошава“. Основание за това бе един от водещите банкови скандали в началото на прехода – т. нар. тайна емисия акции на ТБ „Биохим“ – която прерасна в един от най-големите скандали на кредитната ни система по онова време. „БНБ няма информация за емитирани временни удостоверения и за записани нови акционери“ – заявява говерньорът пред изданието и допълва, че е чул, че членове на борда на директорите на банковата консолидационна компания (БКК), са видели две такива удостоверения. „Но не е ясно обаче дали става дума за емисия от 80 до 160 млн. лева или за емисия до 600 млн. лева", уточнява професор Вълчев.
През цялата 1994 г. темата за „Аферата Дорон“ продължава да заема водещо място сред публикациите на вестник „Банкеръ“. В бр. 3/1994 г. Вестникът публикува материалът на Огнян Стоев – „След първия провален съвместен опит изчезва желанието за втори“ с надзаглавие – Дорон и Биохим няма да правят обща банка. Става дума за публикации в тогавашния печат, че ТБ "Биохим" и Делан Дорон ще правят заедно нова кредитна институция. Причина за появата на тези слухове бе регистрацията в съда на Финансова инвестиционна международна компания (ФИНКО) с уставен капитал 40 млн. лева. Нейни учредители с по 20% от капитала са ТБ Биохим и фирмите МАКСКОМ, Балкантранс- Сотирови и Сие и Инкер-С с представител Делян Дорон. Следват – с по-малко дялово участие, и фирмите Колонел, Дарко и Катон ООД , както и четири физически лица – Белослава Стоянова, Явор Камбуров, Камен Илиев и Кирил Воденичаров.
След като излага тези факти, вестник "Банкеръ" задава съвсем ясен въпрос: Ще продължи ли да съществува „толкова уязвената връзка Дорон-Биохим“ или не"? Впрочем изданието не пропуска и следващото питане: "Как ще стане набирането на записания капитал на ФИНКО АД?"
Според възприетата от учредителите схема, търговският трезор ще трябва да внесе своя дял от капитала незабавно и то в пълен размер, докато останалите акционерите ще трябва да направят това на части и – забележете: В продължение на следващите 3 години. Нещата загрубяват още повече, защото на проведеното общо събрание на акционерите ФИНКО АД, проведено на 20 януари 1994 г., фирмата на Делян Дорон – Инкер-С е напуснала това учредено само преди половин година инвестиционно дружество. Причината за оттеглянето на Дорон е неясно формулирана – „морални и материални щети, които банката му е нанесла“, както и дължимите адвокатски хонорари.за провалени сделки на ВАНДИМЕКС и Дорон-Д след запор на Биохим.
В бр. 33/1994 г. вестник „Банкеръ“ пръв отбелязва, че СРС е уважил иска на БНБ срещу ТБ „Биохим“ и е обявил за незаконносъобразно увеличаването на капитала на трезора от 80 до 600 млн. лева. Това решение на магистратите обаче не дава автоматично право да се регистрира в съда друго едно увеличение на капитала – до 160 млн лева. Една финансова инжекция, която БНБ вече е разрешила. Председателят на Биохим Борис Митев обяснил пред вестник "Банкеръ", че „изпратихме в съда на 15 август искане да бъде вписано увеличението на капитала до 160 млн. лева.
Аферата около увеличаването на капитала на ТБ "Биохим" има и своето продължение. За да не допусне занапред и други афери като тази на "Биохим" Централната банка реши да наказва онези влогонабиращи институции, които не представят в срок, в БНБ, актулни списъци на своите акционери, притежаващи ценни книги от техния уставен фонд с право на глас в общите събрания. В бр.21/1994 г. вестникът сочи, че след 1 юни 1994 г. ще бъдат налагани сериозни санкции на онези трезори, които не са представили в уговорения срок информация за своите акционери с право на глас в общите им събрания.
Вестникът уточнява още, че понеже тези трезори не са никак малко БНБ ще преценява дали става дума за обикновена небрежност или за високомерие към националния монетарен институт. Освен това в БНБ посочиха, че трезорите трябва да представят в "Банков надзор" актуалният, а не първоначалният списък с акционери.
В Централната банка предполагат, че съществува определен страх сред ръководствата на държавните по онова време кредитни институции да не би правдивата информация за техните реални собственици да разкрие поредната тайна банкова приватизация, извършена зад гърба на регулатора. Но според главния секретар на АТБ Иван Панчев, най-вероятно става дума за професионална небрежност, а не на противопоставяне на едно решение на УС на Централната банка, което е недопустимо.
Впрочем трудностите с осъществяването на адекватна надзорна политика върху опъващите се частни или приватизирани по онова време трезори. В публикацията си "Циклон сгъстява облаците над Кристалбанк" – бр. 10/1994 г., вестник "Банкеръ" отбелязва, че "именатана три банки – TSBank, Агробизнесбанк (АББ) и Кристалбанк, са вписани в прословутата "Бяла книга" за скритата банкова приватизация.
Според Върховния касационен съд увеличаването на капитала на АББ и на Кристалбанк е незаконно. Например, маданската банка дължи 80 млн. лева(всъщност 42 млн. лева плюс лихвите) на БЗК. Предричаше се, че Кристалбанк няма да намери пари за да върну депозита на БЗК. Но това не се сбъдна. Между двата трезора бе намерен механизъм за разплащане, а и Кристалбанк започна да събира своите вземания.
Всъщност небето над Кристалбанк отново затрещя, защото ДСК е решила да изтегли своя ресурс от 200 млн. лева от маданската финансова институция. В същото време стана ясно, че сумарният размер на необслужваните кредити на държавни предприятия към Кристалбанк достига сумата от 187 млн. лв., а от частни фирми – 294 млн. лева. Затова маданската финансова институция е започнала да прави опити да си събере вземанията или поне част от тях.
