Такова чудо досега у нас не е имало – двамина българи да съдят Народното събрание по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени от неприлагане на европейското право. Делото обаче е спряно до произнасяне на Съда на ЕС. Причината – предварително запитване до евромагистратите от български съд заради противоречивата практика у нас по въпроса дали общите или административните съдилища трябва да разглеждат исковете за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване на правото на ЕС. С една дума, формално става въпрос за подсъдността, защото властта у нас съвсем умишлено не е решила този въпрос. А тази правна дупка й позволява различни маньоври, когато това й отърва, или когато – не. И да намира във всеки конкретен случай удобните за нея магистрати или съдилища, които споделят основната ценностна координата на управляващите в България. Така човекът и неговите права остават на заден план, а водещи стават властта и нейните текущи планове. И всичко това въпреки пределно ясните текстове в основния закон: "Република България е правова държава.(чл.4). и чл.17(5) – Принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение".
У нас обаче по волята на един човек бе прокаран закон, според който отчуждаването влиза в сила незабавно, дори когато се обжалва съответната оценка, защото абсолютно винаги тя е далеч по-малка като размер от пазарните цени. Което превръща отчуждаването във вид завършен грабеж. А това, меко казано, не е ласкава констатация за нашата Родина, защото конституцията не допуска отчуждаване, преди да се плати на собствениците.
В конкретния казус двамата жалбоподатели са били собственици на поземлен имот, част от който е бил отчужден във връзка с изграждането на обект от национално значение – газопроводното отклонение Добрич – Силистра. Прекараните собственици твърдят, че оценката на отчуждената земя е била извършена по неправилна методика, в резултат на което те са били лишени от конституционното изискване за справедливо обезщетение. Защото в българското законодателство съществува дискриминационна разпоредба, която позволява на държавата да влияе в своя полза върху определяне на цените на отчуждаваните имоти.
И ако направим тази малка крачка от частното и единичното към общото, ще констатираме, че от това положение на нещата не печели човекът, не печели дори и държавата, защото между нея и народа възниква все по-дълбока и все по-широка пропаст, и никой не е сигурен дали утре властта няма да бастиса за жълти стотинки и неговата частна собственост, въпреки че според основния закон тя е свещена и неприкосновена.
В такива случаи все се сещам за един филм по телевизията за американските магистрати. Там впечатление прави един особено силен кадър: по средата на нищото магистралата изведнъж се раздвоява, заобикаляйки някакъв имот, чийто собственик вероятно не се е съгласил да го продаде. И вместо да му го конфискуват, както е у нас, федералните или щатските власти просто са дали съгласие да се заобиколи това парче земя и да се продължили напред.
Поучителен факт, но не и за нашите законотворци. И накрая още един въпрос: кой ще носи отговорността, че у нас и досега не е въведена европейската норма за справедливо обезщетение? За това бездействие на изпълнителната власт и на парламента след 2007 г. има точни виновници, които пречат да се имплантира въпросното законодателство в българското писано право. И защо за всичко – подобно на инфантилни дечица, трябва да питаме Брюксел, Страсбург или Съда на ЕС, вместо да седнем и да си оправяме сами нещата? Нима не е пределно ясно, че щом сме член на един елитен клуб, трябва да следваме стриктно правилата на този клуб?
Въпроси, на които отговор никой не иска да даде. И виновни няма. Защо ли?
