Сирия все по-отчетливо се приближава към състояние, в което ще бъде трайно разделена на зони, поддържани от едни или други външни сили, постигнали съгласие помежду си. Официални граници няма да има, нито мирни споразумения, но ще липсват и мащабни военни действие, т.е. ще може да се говори за замразен конфликт. Последният развой на събитията свидетелства, че основните замесени играчи, включително и правителството на Асад, са удовлетворени от такъв развой на събитията, но и че в съюзи, изглеждащи като непоклатими, се появяват пукнатини заради различия в интересите.
Неотдавнашната визита на сирийския лидер Башар Асад в Сочи, където се срещна с руския президент Владимир Путин, може да се смята за повратен момент, от който руските цели в региона се отклониха от целите на ръководството в Дамаск, но още повече от интересите на другия главен сирийски съюзник – Иран. На пресконференцията след срещата Путин заяви, че след забележителните успехи на сирийската армия в борбата с тероризма и с активирането на мирния процес чуждите сили ще започнат да се изтеглят от страната. Думите му ясно показаха, че той смята за изпълнена в основни линии руската мисия там и не намира за нужно или възможно да помогне на Асад да възстанови контрола си над цялата територия на Сирия.
Появиха се предположения, че под "чужди сили" руският президент разбира тези, които присъстват против волята на Дамаск. Специално по този повод обаче ръководителят на руската делегация за сирийските преговори Александър Лаврентиев разясни, че Путин е имал предвид всички разположени в Сирия чужди сили, включително и американски, турски, "Хизбула" и ирански.
Техеран реагира незабавно и гневно. От външното министерство съобщиха, че никой не може да налага нищо на Иран и че докато тероризмът съществува и сирийското правителство желае, ислямската република ще запази присъствието си на територията му.
Въпреки войнствените позиции на Техеран на 28 май изненадващо стана известно, че в йорданската столица Аман са се провели тайни преговори между израелски и ирански представители, в които иранците са се съгласили нито те, нито техни съюзници като "Хизбула" да не навлизат в двете най-южни сирийски провинции, където предстои настъпление на правителствената армия срещу бунтовниците. В замяна израелците обещали, че няма да се намесват по въздуха срещу силите на Асад, когото иначе смятат за основен противник.
Неочакваната отстъпчивост на Иран може да се обясни с осъзнаването, че силите му не са в състояние ефективно да се противопоставят на израелската авиация, но и с факта, че единственият, който има такава възможност – Русия, не смята да го прави. "Джерусалем пост" хвърли светлина по въпроса на 29 май, като написа за постигната стратегическа договорка между Русия и Израел. Според нея в пограничните райони ще има само войски на правителството в Дамаск, а всички проирански групировки и части на движението "Хизбула" ще бъдат изведени. Съобщението съвпадна и с изказаната от руския външен министър Сергей Ларов позиция, че само сирийските правителствени войски трябва да присъстват на южната граница на страната.
Макар че да се правят отстъпки пред Асад не е в стила на Израел, новината за споразумението с Русия бе посрещната с ентусиазъм. Сега е времето да се вбие клин между Русия и Иран, отбеляза пред "Дейли телеграф" генералният директор на израелското разузнавателно министерство Чагай Цуриел. "Оценката ми е, че руснаците са заинтересовани да стабилизират постиженията си в Сирия", посочи той, както и че се предоставя възможност "да се опитаме фундаментално да променим стратегическата ситуация".
Израел има от какво да е доволен – пукнатината между съюзниците е факт, независимо дали в нея ще може да бъде вбит клин, за да се превърне в разрив. За да обтегне отношенията с Иран обаче, руският президент има сериозна причина. Ролята на регионален съюзник на шиитските сили, враждуващи със сунитските бунтовници и Израел, не отговаря на мащаба на руския президент. Амбицията на Путин е по-голяма – да се утвърди като ключовата фигура в сирийския конфликт, като незаобиколим фактор, с който ще е необходимо да се съобразяват всички, преследващи някакви цели в региона. Но за тази цел той трябва да е в състояние да предложи на всеки заинтересован по нещо, а това не би било възможно, ако Русия твърдо стои на едната страна в конфликта.
И докато Израел се радва на възможността за клин между Русия и Иран, самата Русия неотклонно преследва целта си да вбие клин между западните съюзници. Така може да се обясни благосклонността на Москва към турското присъствие в северната част на Сирия, което е в противоречие с интересите на Дамаск, но за сметка на това изправи почти пред сблъсък Турция и Съединените щати. Споразумението с Израел за южните сирийски провинции също не бе прието добре от Вашингтон. САЩ предупредиха, че при настъпление в бунтовническите райони ще предприемат "твърди мерки". Само че при положение че Израел е дал зелена светлина, такива едва ли ще последват.
На фона на съобщенията са договорката между Израел и Русия от Дамаск дойде любопитна новина: правителството призна независимостта на Южна Осетия и Абхазия – двете територии, откъснати от Грузия с руска помощ. Практиката показва, че страни, които имат проблеми със сепаратизъм, са негативно настроени към такива явления на други места – да си спомним непримиримостта на испанския премиер Мариано Рахой по отношение на Косово заради грижите му около Каталуния. Затова стъпката на Асад може да се тълкува и като признание, че се е отказал от възстановяването на суверенитета си над цялата сирийска територия. На първо място обаче тя демонстрира, че Русия остава за него най-важният му съюзник.
