Българското общество се развълнува силно през последните дни от случая на живеещата в Норвегия Цветелина Оланд, чиито две деца били отнети от тамошните власти и изпратени в отделни приемни семейства. Веднага започнаха дежурните спорове дали това е репресия на държавата, или "майката си го е търсела". А също – има ли тенденциозно отношение към чужденците (особено от Източна и Централна Европа) и потомците от смесени бракове, или държавата си изпълнява функциите? Още повече че има не един и два такива случаи с граждани на Чехия, Полша, Румъния, а и България.
Истината, както обикновено, е някъде по средата. От една страна, норвежките закони са много строги и са за всички. Тяхната служба "Барневернет" извежда децата от семейството и при най-малки съмнения за физическо малтретиране или психически тормоз. А за такива се смятат както един шамар, така и насилственото хранене например. Норвегия е една от държавите с най-добра защита на правата на децата и не е изключено в този си стремеж служителите да стигат и до крайности.
От друга страна, дълбоко вкоренено в българския патриархален манталитет (а оказва се не само в българския) е, че "дървеният Господ" е най-добрият помощник във възпитанието. И това убеждение все още е актуално. Дете, което не е побийвано като малко, не може да порасне, казваха нашите баби. Освен това родителите у нас продължават да смятат, че детето е тяхна собственост и могат да правят с него каквото си поискат, щом са го създали, хранят го, обличат го. И най-вече, че децата се създават, за да има кой да гледа родителите на старини. Демек отрочетата да си платят дълга, а родителската инвестиция на младини да се върне на старини.
Да не говорим, че по времето, когато България е била все още селска, земеделска страна, семействата са имали по много деца, защото за обработката на нивите е била необходима работна ръка. Евтина при това. На "българите от старо време" и през ум не им е минавало, че детето има свои права и достойнство, които трябва да се зачитат. Че то е отделна личност и има право на свой живот. Нещо, което Норвегия и други европейски държави в наши дни са издигнали в култ.
Манталитетът и културно-битовите традиции обаче са едно, а законите – друго. Особено когато си решил да живееш в чужбина – заради по-високия стандарт. И може би е редно, преди да се качиш на самолета, да се запознаеш по-подробно с нравите, обичаите и законодателството там. Да знаеш какво може и какво не. В края на краищата всичко си има цена – живееш в подредена държава с високи доходи, но се съобразяваш с тамошните правила. Другият вариант е – връщаш се в България, получаваш 500-600 лв. заплата, блъскаш си главата в бюрократични и корупционни стени, дерат те отвсякъде, но пък можеш да си биеш детето колкото си искаш. Малко вероятно е някой съсед да подаде сигнал на съответните служби, защото и той прави същото. Пък и да подаде, по-сигурно е, че никой няма да си мръдне пръста. Ще го направи само ако се разчуе в медиите.
Става дума за същите институции и органи, които би трябвало да помагат на родители, изпитващи затруднения при отглеждането и възпитаването на децата си. Но са абсолютно незаинтересовани от тези проблеми. Същите, които правеха на маймуни майките на деца с увреждания, протестиращи за достоен живот, докато не гръмна скандалът с недопускането им в парламента.
Имате избор, драги родители!
