Прокуратурата порица поредния законопроект за разширяване на неизбежната отбрана, определи го като ненужен и противоконституционен. В писмо до парламентарната правна комисия главният прокурор Сотир Цацаров представи становището на държавното обвинение срещу внесените от "Обединени патриоти" предложения за промени в ключовия институт в Наказателния кодекс. Оценката за тях е, че не са обществено необходими а и противоречат на основния закон.
Прокуратурата защитава познатата теза, че правната теория и съдебната практика отдавна са дефинирали института на неизбежната отбрана. Основният критерий е защитата да съответства на характера и опасността на нападението, а съществуващата съдебна практика е последователна и непротиворечива. Според нея превишаване на пределите на неизбежната отбрана има само когато защитата явно надхвърля необходимото за отблъскване на нападението, а несъответствието е явно, ако е ясно изразено и не буди никакво съмнение.
На практика тези общи принципи трябва да бъдат приложени конкретно по всяко дело, като съответствието между защитата и нападението се определя от съвкупността на всички елементи, отнасящи се до силата и интензивността на нападението и защитата, значимостта на защитавания и увреден обект, степента на опасността, застрашаваща нападнатия, неговите сили и възможности за отбрана, средствата за нападение и защита, мястото и времето на нападението и др.
"Това е фактически, а не правен въпрос и не е възможно многобройните и разнообразни признаци, определящи характера и опасността на всяко конкретно нападение, да бъдат казуистично регламентирани със законови норми", пише в становището на прокуратурата. В тази насока е и критиката срещу законопроекта на Патриотите – че вместо да се изисква цялостна преценка относно съответствието на нападение и защита, са посочени няколко признаци на нападението, при наличието на които се смята, че няма превишаване на пределите на неизбежната отбрана.
Припомнен е проваленият опит за въвеждане на такива промени от 1997 г., когато редица нови хипотези бяха приети от Народното събрание, но Конституционният съд заличи почти всички със същия довод – че изключват поначало обществената опасност на защитата дори ако тя е далеч по-интензивна от нападението. Именно с това решение беше утвърден консервативният подход в приложението на института на неизбежната отбрана, който парализира съпротивата срещу извършителите на тежки престъпления с употреба на насилие.
Аргументите срещу разширяването на института са неизменни – нападнатият в тези хипотези няма задължение да съобразява отбраната си с нападението и може сам да решава какви вреди да причини на нападателя, без да е наказателно отговорен. Държавното обвинение напомня, че вносителите на новите промени са запознати с това решение. В мотивите към законопроекта те изрично са декларирали, че са се съобразили с него и не възпроизвеждат редакцията на текстовете от 1997 година.
Направили са го обаче с друг аргумент – че отменените от Конституционния съд разпоредби не очертавали достатъчно ясно характера и опасността на нападението. На практика е приложен същият механизъм, като в отделните хипотези са обединени няколко от отхвърлените вече признаци, чието наличие в съвкупност обосновава правото на несъразмерна с нападението отбрана.
Поредният сблъсък на тема "неизбежна отбрана" ескалира след случая с разстрела на рецидивиста Жоро Джевизов – Плъха от пловдивския лекар Иван Димитров. В разгара на недоволството от задържането на медика държавното обвинение побърза да компрометира версията на защитата, но ръководството на Пловдивската окръжна прокуратура заяви, че има виждания за законови промени в тази материя. Междувременно представители на управляващата коалиция заговориха за промени в института на неизбежната отбрана.
Предишният опит за разширяване на нейните предели беше направен през 2012 г. с внесен в Народното събрание законопроект за изменение и допълнение на Наказателния кодекс (НК). Предложеният от трима депутати от "Атака" текст за промяна на чл.12, ал.3 от кодекса беше кратък, но повече от съдържателен.
Станислав Станилов, Любомир Владимиров и Павел Шопов предложиха нападнатият да може да отвърне решително на нападателя, без да се опасява от наказателно преследване не само в жилището си, но и във всеки друг имот или движима вещ (напр. автомобил), които е защитавал. Предвиждаше се още ответният удар да бъде безпощаден не само когато нападателите посягат на онзи, който го нанася, но и на трети лица. В добавка се искаше за неизбежна отбрана да бъдат смятани и случаите, в които нападателят е засегнат от предварително взети мерки срещу евентуално нападение (например заредена бомба).
Тримата депутати предложиха разпоредбата да добие следния вид: "Няма превишаване на пределите на неизбежната отбрана, ако причиняването на вреди на нападателя е извършено от отбраняващия се в границите на имот или вещ, които е защитавал, или намирайки се в тях, е защитавал от нападението себе си или трети лица, както и в случаите, в които в границите на имота или вещта деецът е взел предварително мерки срещу евентуално нападение, довели до вредоносния резултат за нападателя."
В мотивите към проекта си атакистите сочеха изключително усложнената криминогенна обстановка в страната, която налага непрекъснато да се осъществяват сериозни изменения в различни институти и състави на НК. Твърдеше се, че заради неясните и пестеливи формулировки в уредбата на неизбежната отбрана институтът не е в крак с изискванията на живота, с наказателноправната практика и не дава адекватна защита на проявилите смелост, отговорност и чувство за дълг в защита на свой, чужд или обществен интерес. В резултат се създава опасност от наказателно преследване срещу тях, въпреки че са отблъснали противоправно действие на нападателя.
С такива промени институтът на неизбежната отбрана би приел съществени белези на сходния му институт на крайната необходимост. При нея онзи, който отблъсква нападението, защитава не себе си, а държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност. Изисква се обаче причинените от деянието вреди да са по-малко значителни от предотвратените. С предложените тогава от "Атака" поправки би било вече без значение дали си нападнат в своя дом, или това става във всеки друг имот. При това не е необходимо той да е жилищен, а може да е практически всеки имот, стига нападнатият да го е защитавал или да е защитавал себе си.
За разлика от действащата уредба, правото на защита се отнася и до движимите вещи, като неясен изглежда само обхватът на изискването нападнатият да се намира в границите на вещта – дали става въпрос за вещи, в които той може да се вмести – като например самолет, влак, автомобил и т. н., или за всяка движима вещ, която е в близост до него. Без значение е и правното основание, на което той се намира в имота или вещта – може да е собственик, но може и да е попаднал случайно там по време на нападението. Под взети предварително мерки срещу евентуално нападение пък се имат предвид случаите на поставяне на взрив, газ, огнестрелно оръжие, пускане на ток по оградата и други подобни, докато стопанинът го няма.
За нуждата от промяна на института на неизбежната отбрана се изказа тогава в прав текст и бившият главен прокурор Борис Велчев. С уговорката, че при доказана неизбежна отбрана законът дава възможност за присъда, различна от затвор, той настоя, че трябва да бъдат посочени по-ясно правата на гражданите при защита от нападение. Подчертавайки, че чл.12 в НК е един от малкото текстове, насочени предимно към гражданите, а не толкова към съда, главният прокурор поиска поправка, която да обясни на хората "по много понятен, простичък и житейски разбираем начин" как имат право да се защитават и до каква степен могат да увреждат нападателя си. С оглед изявленията на правозащитници, че съдебната практика е изяснила прилагането на неизбежната отбрана, главният прокурор заяви, че чл.12 в сегашната му редакция е ясен за практикуващите юристи и за теоретиците, но не и за гражданите.
Институтът на неизбежната отбрана остана в безтегловност още през 1997 година. Тогава мнозинството в 38-ото Народно събрание от ОДС вкара в НК детайлно описание на случаите, в които неизбежната отбрана не се възприема като превишена – независимо от уврежданията, които нападнатият причинява на нападателя. В новосъздадената ал.3 на чл.12 бяха предвидени шест хипотези, при които, независимо от характера и опасността на защитата, няма превишаване на пределите на неизбежната отбрана, ако:
1. нападението е извършено от две и повече лица;
2. нападателят е въоръжен;
3. нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище, вилен имот или стопански обект;
4. нападението е в моторно, въздухоплавателно, водно превозно средство или подвижен железопътен състав;
5. нападението е извършено нощем;
6. нападението не може да бъде отблъснато по друг начин.
Текстовете бяха атакувани обаче пред Конституционния съд и той се произнесе, че точки 1, 2, 4 и 5 са в разрез с основния закон. Разпоредбата по т.3 остана само в частта й за нападението чрез проникване с насилие или с взлом в жилището. Текстът по т.6 не беше пипнат, но той е и безсмислен, тъй като преповтаря основното правило, че отбраната трябва да съответства на нападението. На практика правото на нападнатия да се защитава, както намери за добре, е признато само в случаите, когато е нападнат в жилището си и нападателите са проникнали там с насилие или с взлом.
В решението на КС беше пояснено все пак, че понятието жилище следва да се тълкува широко и в него влиза всеки обект, който се използва за обитаване, в това число и вилна сграда. Ако обаче си нападнат в стопански обект, включително на работното си място, трябва да пазиш нападателя. Деликатно трябва да го отблъснеш и в случаите, когато е влязъл в жилището ти без насилие или взлом, а е използвал, да речем обстоятелството, че някоя врата е оставена отворена.
В дъното на проблема е спорът дали изключването на обществената опасност при неизбежната отбрана трябва да стане с въвеждане на отделни хипотези или въз основа на общото правило за съответствие на отбраната с нападението. Това правило е изтълкувано от Пленума на Върховния съд и е в основата на досегашната съдебна практика. Според това тълкуване превишаване на пределите на неизбежната отбрана има само когато защитата явно надхвърля необходимото за отблъскване на нападението.
Несъответствието е явно, ако е ясно изразено и не буди никакво съмнение. При отблъскване на нападението нападнатият може да използва и по-интензивни средства и начини за отбрана от тези, използвани от нападателя, стига да не превишава пределите на неизбежната отбрана. Отбраняващият се при неизбежна отбрана не е задължен да избира и засяга само неуязвими (неопасни) части от тялото на нападателя.
Прилагането на правилото по всеки отделен казус си остава обаче нож с две остриета. Юристите, които са против въвеждане на конкретни текстове, настояват, че единственият начин да се стигне до справедливо решение е цялостната преценка на доказателствата в конкретния случай. Според тях опитите да се регламентират отделни житейски ситуации съдържат повече рискове, отколкото гаранции за справедливост.
Привежда се като аргумент и наличието на института на мнимата неизбежна отбрана – случай, когато човек решава, че го нападат, а обективно нападение не съществува. Според чл.14 от НК незнанието на фактическите обстоятелства изключва умисъла. Ще рече – онзи, който се е объркал, решавайки, че го нападат, не може да бъде съден за извършване на умишлено престъпление. За непредпазливо обаче може, освен ако самото объркване не се дължи на непредпазливост.
Ясно е за юристите, но е объркано за хората, които отдавна не протестират по конкретни случаи, а изливат гнева си срещу системата. А там неясноти няма, защото фактите са безспорни и не се нуждаят от доказване – престъпността е правопропорционална на управленското безхаберие и властовата корупция.
