Решението на Софийския градски съд, с което държавата беше призната за собственик на двореца "Врана", е добра новина както за суверена, така и в частност за правосъдието ни. Прибързани са обаче медийните заглавия, които обявиха процеса по неутрализиране на последиците от "царската реституция" за необратим. Както писахме неотдавна, проблем има и е крайно подозрително, че властта продължава гузно да мълчи.
Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария Луиза – Хробок няма как да са собственици на дворцовия комплекс, тъй като извън някои крайно неубедителни свидетелски показания липсват доказателства фамилията да е купила и застроила имота изцяло или отчасти с лични средства. Затова беше отхвърлена и претенцията им за обезщетение в размер на 8.6 млн. лв. за неправомерно владеене на двореца от държавата в периода 2001-2011 година.
По делото е представен нотариален акт за няколко парцела, но титуляр на правото на собственост е Интендантството на Цивилната листа на Царя. При това не е доказано дори, че институцията, сочена от "царските" адвокати за "второ "аз" на царя", е купувала съседните ниви от техните собственици. Обосновано и логично звучи тъкмо обратната хипотеза – че в повечето случаи те са били отстъпвани безвъзмездно. Както доброволно, така и след натиск от страна на властта в услуга на двореца.
Раздразнени от развоя на делото адвокатите на Симеон и Мария-Луиза обявиха, че Фердинанд купувал лично ниви, а държавата нямала нито един разходен документ, който да показва, че е отделила и един лев за двореца и за земята. Такъв документ няма обаче и царската фамилия, а с оглед на документа за собственост е безспорно кой е пълнил бюджета на Интендантството. Парите са били определяни като отделно перо в държавната хазна, гласувано от Народното събрание. Както паричните средства, така и дейността на ресорната администрация са с ясно предназначение – да обслужват държавнически конституционно закрепената монархическа институция, а не да обогатяват членовете на царската фамилия.
Дотук нещата с оправянето на забърканата от задкулисни играчи и явни блюдолизци реституционна каша се развиват безупречно в полза на обществения интерес. Но, както вече бе казано, управляващите заложиха капан, за който мълчат. И не е късно той да щракне, когато му дойде времето в горните съдебни инстанции. Неотдавна Върховният касационен съд (ВКС) сложи край на делото за собствеността на стопанството на резиденция "Врана". Висшата съдебна инстанция отказа да допусне за разглеждане по същество жалбата на Симеон и Мария Луиза срещу решението на Софийския апелативен съд, с което беше потвърдено решението на Софийския градски съд за отхвърляне на исковете им за имоти с обща площ от 1400 декара.
Мотивите са сходни – имотите са били одържавени на законово основание, а от друга страна, не може да бъдат придобити по давност, тъй като са поддържани и са посочени като собственост не на царската фамилия, а на Интендантството на Цивилната листа на Царя. Разликата е, че тези имоти не бяха деактувани като държавни и не бяха върнати на царското семейство, нито пък претенцията беше за наследствено правоприемство от цар Фердинанд. Претендираше се придобивна давност и реституционни права по Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти.
Досега съдът призна собствеността на държавата върху дворците "Кричим", "Саръгьол" и "Ситняково". Делата за двореца "Врана", за резиденцията "Царска Бистрица" и 16 500 дка гори в Рила обаче продължават. Сегашното решение на СГС сочи, че подхвърлената миналата година идея за извънсъдебно споразумение не е проработила. Или по-скоро че властта се е отказала да прави откровени безумия, като се пазари за нещо, по отношение на което няма място за пазарлък.
В края на октомври миналата година Сакскобургготски пусна писма до председателя на Народното събрание, до премиера и до омбудсмана, в което предложи "да се потърси отговор за уреждане на проблемите с т. нар. царска реституция, като се държи сметка за фактите такива, каквито те са в годините насам". Писмото не би трогнало никого, ако премиерът Бойко Борисов не беше реагирал светкавично с разпореждане за създаването на работна група, в която представители на държавата да обсъдят проблема с адвокатите на царя.
За координатор назначиха бившия царски министър на правосъдието Миглена Тачева, след което Борисов и Симеон цъфнаха рамо до рамо на танца със саби в Саудитска Арабия. Преди още да стане ясно за какво държавата ще се споразумява с Кобурга и от къде на къде ще му пише специален реституционен закон, регионалният министър Николай Нанков увери, че няма отказ от защита на обществения интерес, но тя можела да бъде осъществена по съдебен или по извънсъдебен ред. И щели да се съобразят както с настоящия, така и с бъдещия реституционен закон.
После работната група приключи дейността си и излезе със становище. Според него изпълнителната власт не можела да се меси във висящите дела за царските имоти. Всички те, включително и двете спрени – за двореца "Врана" и за "Царска Бистрица", щели да бъдат продължени. Но нямаше съмнение какво са си наумили – според окончателното становище добре било все пак проблемите на царската реституция да се решат веднъж завинаги със закон. Какъвто самите царски юристи уверяваха години наред в един глас, че не е нужен. И че дори би бил противоконституционен, тъй като щял да бъде закон за една личност.
Както вече писахме, аргументите на работната група се оказаха напълно несъстоятелни. Специален "царски" реституционен закон е абсолютно ненужен, тъй като няма нищо царско за реституиране. Решението на Конституционния съд от 1998 г., с което бе обявена за противоконституционна "наредбата-закон" за обявяване за държавна собственост на имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници, няма обратна сила, а се прилага занапред. Да, според Закона за Конституционния съд правните последици от обявяването на един закон за противоконституционен се уреждат от парламента. А в случая последиците са тези, че одържавяването на имотите отпада, но от това те не стават частна собственост на бившия монарх. При тези правни последици парламентът няма какво повече да урежда. Премахнато е действието на един специален закон, който е поначало грешен като правно средство, защото и тогава имотите не са били на царската фамилия.
Правното действие на "наредбата-закон" е по същество актуването им като държавна собственост. То не е одържавяване, защото не предвижда обезщетение за предишните собственици. Не е и национализация, защото не предвижда отнемане на имотите, а просто ги обявява за държавна собственост. Не е налице дори отнемане на владението и ползването, тъй като при приемането на "наредбата-закон" царската фамилия вече е напуснала страната.
Аргументът, че в наложения през 2009 г. мораториум върху разпореждането и експлоатацията на царските имоти е посочен срок на действие до приемането на специален реституционен закон, също издиша. Подобна уговорка няма практически правна сила, тъй като не обвързва държавата с приемането на такъв закон. Парламентът е свободен да отмени действието на мораториума по всяко време и на други основания – с оглед на обществения интерес, без да приема никакъв закон като условие за края на действието му. Мораториумът не е нищо повече от обезпечителна мярка срещу опасността царската фамилия да отчужди или да натовари с вещни тежести имотите, както и да изсече горите в Рила.
Затова работната група размаха и трети довод в полза на специален реституционен закон – заведените от Симеон дела в Европейския съд по правата на човека. Както и предположихме в досегашните си публикации, обаче и оттам заек засега не излиза. В средата на април съдът в Страсбург отхвърли жалбата на царската фамилия за действията на българската държава по ключовия казус с реституцията на резиденция "Кричим". Делото продължава все пак по жалбата за мораториума и за комерсиалната употреба на царските имоти, като страните получиха срок до края на септември, за да се споразумеят по делото, преди съдът да се произнесе окончателно.
Засега съдът държи правата линия и не е трудно да си представим натиска, на който е подложен. Практиката на отвоюване на царските имоти в полза на държавата беше наложена с решенията по казуса "Кричим". Финалното Решение №209/08.06.2012 по дело №673/2011 г. на ВКС по него е постановено по реда на чл.290 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) в редакцията му от неговото приемане преди десетилетие. Съгласно тази редакция и закрепването й с нарочно тълкувателно решение на ВКС всяко негово решение, постановено по реда на чл.290 ГПК , при допуснато касационно обжалване е задължително и долните съдебни инстанции да го прилагат, без да обсъждат доводи в различен смисъл. Не щеш ли обаче – през октомври миналата година този текст изхвърча от кодекса, без никой да разбере по чие предложение и защо. Това стана при най-сериозните промени в ГПК от неговото въвеждане, при които бяха внесени четири различни законопроекта на управляващи и опозиция.
В никои от тях обаче не фигурираше подобно предложение. Нямаше го и в изготвения въз основа на тях общ законопроект. После някой го подпъхна и в гласувания окончателен вариант се появи кратък текст:
"В чл.290 се създава ал.3:
„(3) Решението по ал. 2 не представлява задължителна съдебна практика.“
По абсолютно същата криминално-лобистка схема беше премахнат и целият механизъм за уеднаквяване на съдебната практика, регламентиран в чл.291 от ГПК. По него при постановено от долната инстанция при противоречива практика решение ВКС беше длъжен да посочи с мотивирано решение практиката на кое от противоречивите решения смята за правилно и да постанови решение въз основа на нея. Когато приеме, че в решенията практиката е неправилна или неприложима към висящия спор, Върховният съд трябваше да посочи с мотивирано решение защо е неправилна или неприложима и да постанови решение, като тълкува закона въз основа на обстоятелствата по делото.
Всичко това изхвърча от кодекса също в последния момент, " изтикано" от друг кратък текст:
"Член 291 се отменя".
Въпросните разпоредби бяха една от големите новости в ГПК при създаването му и, за разлика от други текстове, те бяха приети положително както от адвокатите, така и от съдиите. Никой не е искал, нито е очаквал подобна радикална стъпка. Член 290 беше определен с пълно основание от юристите като зачатък на прецедентно право в прилаганата у нас континентална правна система. Член 291 пък представляваше еманация на конституционно закрепеното основно правомощие на ВКС да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища.
Докато подозираме, че се търси състав в горните инстанции, който да се възползва от тези промени (засягащи всъщност практиката по всички граждански дела), очакваме обяснение кое наложи те да бъдат направени. И ще има ли обратна инициатива за тяхното възстановяване. По възможност – навременна.
КАРЕ
Кобургът си изпусна нервите
В първи коментар пред медиите за съдебното решение по казуса "Врана" Симеон Сакскобургготски не скри, че е вбесен и "омерзен" от изхода на делото пред първата инстанция. "Има един момент, в който си мислих колко би било грозно да ме принудят, и то при една демократична България, към второ изгнание. Не очаквах и сега си мислех колко години – 75 вече, смея да кажа, че съм полагал усилия да поддържаме и духа, и всичко на българщината в чужбина по време на изгнанието. Частната собственост е нещо, което е неприкосновено, първо. Второ, хората, които са се заели да ме тормозят по този систематичен начин, може би не знаят как сме били възпитавани, родителите ми и дедите ми въобще", заяви бившият цар и премиер. В несдържан опит да излее гнева си той отправи и безадресен упрек, че 75 години след смъртта на баща му Борис III не било направено нищо, за да се установи къде са неговите мощи. И подминавайки факта на дългогодишното си присъствие във властта, обясни това с липсата на историческа памет и интерес. Така и не става ясно обаче защо Симеон обвързва развоя на имотните дела с второ изгнание – никой примерно не оспорва правото му на собственост над разкошната резиденция с минерален извор в карловското с. Баня. А, отдавна се говори, че се опитва да я продаде по различни схеми за огромна сума – последната спомената в медиите цена е 11 млн. лева. Нито пък някой може да проумее защо забърканата във финансово-консултантски схеми царска фамилия не си купи имоти у нас, ако има нужда от такива. Нима всеки безимотен българин бяга в изгнание, ако не получи царско наследство?
Съпредседателят на царската партия НДСВ Олимпи Кътев пък стигна дотам да твърди, че Сакскобургготски бил едва ли не най-безимотният българин в страната. "Не може Царят да бъде единственият човек в България, който да няма собственост в България! Ако се стигне дотам държавата да вземе двореца "Врана" и да напъди Царя от неговия дом, скоро там ще бъде резиденция на някои от тези хора, които икономисват от асфалта, или на някой от олигарсите. А мотивът ще бъде, че държавата няма пари да го стопанисва. Във "Врана" всичко беше използвано като чуждо. Беше даден на Съюза на българските писатели, там творяха социалистическата литература. Да сте чули обикновен български гражданин да е ходил и да е ползвал двореца?! Сега всеки, който пожелае срещу левче-две, може да го посети и да го види", възмути се Кътев, който като областен управител на София при кабинета "Сакскобургготски" подписа заповедите, с които царските имоти бяха върнати на тогавашния премиер при явен конфликт на интереси.
Кътев не пропусна да заплаши държавата с Европейския съд по правата на човека, в който Симеон е депозирал жалби срещу родината си, след като твърдеше навремето, че няма имуществени претенции към нея. "Съществува и една независима съдебна инстанция извън България, която решава финално. През септември изтича петмесечният срок, който съдът в Страсбург даде на българската държава и на наследниците на царското семейство да се споразумеят за тези имоти и да приключи тази сага. Царят подаде ръка преди няколко месеца и каза, че е готов да обсъдят и да се постигне споразумение. Ако не се стигне до споразумение, България може да бъде осъдена за милиони", разклати плашилото царедворецът.
