Ако има нещо, което може здраво да разклати властта на Борисов, това е новата жилищна стратегия на правителството му, амбициозно прицелена чак до 2030 година. Ако все пак някой тръгне да я изпълнява, разбира се.
В проекта за стратегията има няколко акцента, свързани със състоянието на жилищния фонд в България, с неговото поддържане, използване и развитие. Най-щекотливи обаче се оказаха две предложения: въвеждането на по-високи данъци за т. нар. "необитавани" домове и за собствениците на повече жилищни имоти. Както и за възможността да се спести от данък, ако неизползваните жилища се дадат за управление на общината, която пък от своя страна да пусне в тях наематели с по-нисък – "социален", наем.
Всъщност основната цел изглежда безкрайно човеколюбива: да се "раздвижи" жилищният фонд в страната така, че да се даде възможност на младите семейства и на бедните (включително на тези от т. нар. уязвими групи) по-лесно да получат собствен дом. Но каква обществена реакция предизвика тя може лесно да се види в портала за обществено обсъждане, където стратегията беше публикувана за сведение на електората (http://www.strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?@lang=bg-BG&Id=3607): ако трябва да се обобщи с едно (при това благоприлично звучащо) изречение, то то е: "не сме съгласни".
Стратегии като слънце
Първо да поясним, че стратегията е рамков документ, който няма силата на нормативен акт – това е един по-скоро политически ангажимент, даващ основните насоки, по които ще се развива жилищната политика на държавата в годините занапред. За да се изпълнят предложенията, залегнали в нея, са необходими промени в законодателството, които тепърва ще се правят. Ако се направят. Защото това съвсем не е единствената стратегия, която може да си остане неизпълнена – има купища такива документи, например за борба с корупцията, които така си и останаха на хартия. Това не е и първата жилищна стратегия – бърз преглед в Гугъл ще извади и предишни такива, пълни с предложения като слънце – също неизпълнени, разбира се.
Проектът за тази стратегия обаче успя да разбуни обществото, защото предложенията в нея засегнаха най-чувствителното място в ценностната скала на българина: имота му, правото му на собственост. Хората така и не прочетоха самия документ (който и без това е така пълен с кухи чиновнически клишета, че е почти невъзможен за възприемане). Но покрай медийните изяви на министерските чиновници разбраха, че едва ли не някой се кани да им изземе заключените апартаменти, които не използват. И наскачаха.
А всъщност съвсем не е така. Нито имотите им ще бъдат конфискувани, нито правото им на собственост ще бъде ограничено – колкото и нереално да ни се струва понякога, все пак България все още се води за правова държава. Това, което може да се случи обаче, е да бъдат увеличени данъците върху имотите. И то не за всички – ще пострадат най-вече емигрантите и хората от "средна ръка" – тези, които работят и печелят добре и които могат да си позволят да си купят повече от едно жилище.
Що се отнася до младите семейства и до бездомниците от "уязвимите групи", те пак ще си останат без дом – със или без стратегията. Защото в другата си част: осигуряване на по-достъпен покрив за тях, тя просто няма да сработи. Да видим защо.
1 220 416 жилища пустеят
Според данните, с които борави стратегията, наличните жилища у нас са повече от домакинствата и на пръв поглед проблем с осигуряването на покрив за всеки българин няма. Само че все по-малко хора могат да си позволят да купят собствен имот заради ниските си доходи. Общините не могат да помогнат – повечето от тях вече са разпродали "социалните" си жилища, а пари за нови нямат. А в същото време има хиляди празни имоти – заради миграцията на населението към големите градове или към чужбина. В момента като необитавани се приемат 1 220 416 жилища, или над 31% от всички жилища в страната. Макар че въз основа на каква методология е определена тази бройка така и не става ясно.
Най-лесно се вижда за какво става дума в обезлюдените села, в които къщите са полусрутени, запуснати са и не се използват от никого. Те обаче си имат собственици, които плащат за тях данък ( а и такса смет) всяка година.
Стратегията предлага следното: тези хора да бъдат освободени или поне облекчени от тежестите по такъв неизползван от тях имот, но под условие: да дадат на общината възможност да го управлява и да се съгласят да получават по-нисък наем. А общината от своя страна да пусне вътре наематели, които биха искали да се заселят в съответното населено място, но нямат покрив, а нямат и пари, за да си купят собствен.
Това е т. нар. споделена социална отговорност. Разбира се, този вид сделка би била възможна само и единствено със съгласието на собственика – никой не може да му отнеме къщата без негово разрешение.
Само че точно за селските имоти стратегията въобще няма да проработи: никой няма да се засили да търси имот под наем някъде, където за него няма работа – т.е. за тази "солидарност" в запустелите села просто няма да има търсене.
Апетитът е към градските домове
Най-голямото струпване на хора, които търсят дом, е в големите градове, където също има хиляди заключени жилища. Спорен обаче е въпросът доколко те са необитавани. И как ще се установява, че са такива.
Най-простичкият пример: семейство има един-единствен апартамент в София, отваря им се възможност за работа в чужбина, заключват жилището и заминават за година или две, с намерение след това да се върнат. Пита се в задачата това необитавано жилище ли ще бъде, или не? След колко време ще стане "необитавано" – след два месеца, след десет или след година? И кой и как ще преценява това? А какво ще стане, ако собствениците все пак се върнат за Коледа – това ще се брои ли за обитаване?
Същите въпроси впрочем важат и за хората, които имат апартаменти (купени или наследствени) в различни градове в България и не живеят постоянно в тях, а ги използват само от време на време.
Очевидно тежестта да правят преценката кое жилище е необитавано ще се падне на общините. И на съдилищата, където в крайна сметка ще се излеят всичките спорове, които биха възникнали, ако предложението се превърне в закон. По-важното обаче е какво ще се случи, когато това жилище влезе в графата "необитавано".
Първата опция е имотът да се даде за "социални цели" на общината. За разлика от порутените и изоставени селски къщи обаче, апартаментите в градовете са имоти на висока стойност и в добро състояние. Те са скъпа инвестиция и това поражда съвсем логични притеснения: например кой ще носи отговорността и кой ще плаща при щети в имота, ако общината пусне наематели вътре. Но за това в стратегията няма и ред.
Само че без да се изчистят страховете на собствениците, те просто няма да дадат скъпоструващите си апартаменти за управление на общините. И така проблемът на хората без дом пак няма да бъде решен. Но пък ще има повече приходи в хазната: чрез по-висока данъчна тежест за "необитаваните" апартаменти.
"Ако жилището е празно, защото човек е в чужбина, би следвало да има механизъм, по който общините и държавата да могат да го използват", обясни заместник-министърът на регионалното развитие и благоустройството Малина Крумова в едно от своите интервюта пред медиите. А какъв е механизмът се пояснява в стратегията: "Една от идеите е да се реализират изменения в сферата на данъчното облагане, като се предвидят стимули за предоставяне на необитавано жилище за социални цели". С две думи: или предоставяне на имота за "социални цели", или… данъчна тесла.
Данъчна тесла за емигранти и работещи
"Наложително е да се реализират изменения в сферата на данъчното облагане за необитаеми жилища и при голям брой собствени жилища", е записано в стратегията.
Всъщност и в момента данъкът за основното жилище е по-нисък, а за следващите имоти налогът става по-висок. И ако следваме логиката на закона, изменение не се налага. Тук идеята обаче очевидно е друга: да се обложи по-високо и това жилище, което, макар и основно, в момента не се обитава от своя собственик. А това означава пряко бъркане в джоба на емигрантите, които в момента са в чужбина, но имат имоти у нас.
Освен от емигрантите "данъчната тесла" ще се усети и от хората от средна ръка: работещи, високообразовани, с нормален (според критериите в "белите" държави) стандарт на живот – заради по-големия брой на имотите им. Точно тези хора обикновено имат минимум по две свои жилища: придобити от тях самите, наследени или купени с цел инвестиция – заради нежеланието да държат спестяванията си в банките при ниските им лихви и високи такси. Само че този модел на инвестиции занапред може да носи по-голямо данъчно бреме.
Всъщност на пръв поглед проектът за жилищна стратегия навежда на мисълта, че по-високият данък за второ, трето и следващо жилище ще обложи "богатите". А това в бедна държава като нашата се приема като социално справедливо. Но това просто няма да се случи, защото богатите ще "скрият" имуществото си във фирмите или ще го прехвърлят на подставени лица – това са хора, които разполагат с цели колективи от счетоводители и юристи, които ще им кажат какво да направят.
Но откъдето и да го погледнеш – държавата все ще е на печалба. Ако мине номерът със "споделената социална отговорност" – добре, ще й се "махне от главата" едно социално гайле. А ако не – ще получи повече пари от данъци.
Ако всичко това мине, разбира се…
Професионалните домоуправители – с лиценз
Още по-спорна е идеята на МРРБ да задължи входовете да сключват договори с фирми – професионални домоуправители, ако искат да получат държавно финансиране за ремонт или саниране. Това си прилича на откровено лобиране в полза на тези дружества, още повече че тяхната дейност съвсем не се приема еднозначно – в последните години срещу част от тях има доста жалби. Стратегията обаче предлага проблемите между професионалните домоуправители и техните клиенти да се решат чрез… въвеждане на лиценз. И казва: "Наличието на лицензирани физически и юридически лица в сграда в режим на етажна собственост, правоспособни да извършат дейностите при управление на сгради в режим на етажна собственост, ще бъде едно от задължителните условия за осигурено финансиране по целевите програми, реализирани чрез настоящата стратегия", е казано в стратегията.
