Препятстването на правосъдието и намесата в работата му чрез неправомерно влияние или въздействие върху магистрати "по неподобаващ начин" може да се превърнат в престъпление – стига да има политическа воля за това. Това всъщност е една от препоръките в Стандартите за независимост на съдебната власт, които бяха гласувани от съдийската колегия във вторник (23 октомври).
Идеята да се криминализира натискът над съдии във връзка с работата им предизвика отпор в самата колегия – то беше прието едва с 8:6 гласа. Дори един от вносителите на стандартите – представляващият ВСС Боян Магдалинчев, призова това предложение да се преосмисли и да се прецени още веднъж дали въобще да остане като част от стратегическия документ: "По отношение на това дали законодателят да предвиди в Наказателния кодекс разпоредби, които да инкриминират намесата в съдебната власт и натиск – това не е измислица на работната група. Трябва да помислим обаче дали това предложение трябва да остане, имайки предвид чувствителността на медиите по тази тема", заяви Магдалинчев. Но в крайна сметка спорният текст остана като част от стандартите.
Друг въпрос е, че надали някой изобщо вярва, че такава мярка ще мине в парламента. Още повече, след като за нея трябва да гласува един от най-видните депутати в ГЕРБ – Цветан Цветанов, който стана пословичен с недопустимата си реторика по адрес на съда (да не говорим, че заради неговите непремерени изявления по висящи дела държавата беше неколкократно осъдена в Страсбург).
Стандарт като слънце
Стандартите са изготвени от работна група, с участието на няколко от членовете на съдийската колегия: Боян Магдалинчев, Цветинка Пашкунова, Вероника Имова, Атанска Дишева и Красимир Шекерджиев. Те представляват документ в обем от 45 страници, който има претенцията да е стратегически. В него се проследяват законодателната уредба, международният опит, рисковете и критериите, по които в света е прието да се преценява накърнена ли е независимостта на съда, или не. И се дават препоръки: както към законодателната и изпълнителната власт, така и към медиите и към гражданското общество, а и към самите магистрати.
Всъщност със стандартите се прави опит (по-скоро теоретичен) да се сложи ред в отношенията между трите власти, медиите и гражданските организации. И да се очертае границата, зад която "гражданският натиск" или изявленията на политиците вече ще се броят за атака срещу независимостта на съда.
Препоръките в стандартите са пожелателни – а няма и как да бъдат други. Освен това повечето от тях са познати отпреди и са давани многократно, но въпреки това са си останали неизпълнени. Или пък са доказали, че нямат никакъв ефект.
Стандартите обаче поставят и няколко въпроса, които са принципни и също опират до границата във взаимоотношенията на съдебната власт с останалите. Само че от друг ъгъл.
Първият от тези въпроси засяга "препоръките", отправени от съдийската колегия към законодателната и изпълнителната власти, а и към медиите – можем да наречем проблема, който тези препоръки поставят, "терминологичен", въпреки че е спорно дали е само такъв.
Може ли колегията въобще да дава препоръки на НС?
В стандартите съдийската колегия към ВСС коментира като форма на засягане на независимостта на съдебната власт от страна на останалите две власти няколко момента: "Законопроекти, актове, доклади, анализи и становища на органите на законодателната и изпълнителна власт, чрез които се засягат функционирането на съдилищата и съдиите – структура на управление; финансиране на съдебната власт и разпределение на ресурсите по отношение бюджета на съдебната власт; несменяемост, функционален имунитет, непрехвърляемост на съдиите; условия и ред за избор, назначаване, оценка и дисциплинарни мерки, гарантиращи кариерно развитие на магистратите според заслугите им, тяхната квалификация, почтеност и компетентност."
По-нататък като форма на натиск се сочи и "всяка форма на сплашване и тормоз, възпрепятстване и намеса в работата на съда и съдията, чрез упражняване на властнически правомощия и чрез злоупотреба с власт и влияние…"
А накрая колегията дава "препоръка" на законодателната и на изпълнителната власт да се въздържат от изявления и действия при посочените форми за натиск.
Сега да видим: първо, може ли една от колегиите на ВСС въобще да раздава препоръки към законодателната власт, ако се следва стриктно принципът за разделение на властите? Май не. И дори най-доброжелателно да се приеме, че тези "препоръки" имат само пожелателен характер и всъщност са ни повече, ни по-малко от едни абстрактни предложения, използваният термин дразни – и то напълно основателно.
Освен това препоръката към депутатите да се въздържат от действия, накърняващи независимостта на съда, означава ли например, че те трябва да съобразяват законодателните си предложения за реформи в съдебната власт с възможността да бъдат обвинени, че се опитват да окажат натиск върху съда? Или означава, че НС трябва безпрекословно да гласува бюджета на съдебната власт в размера, поискан от ВСС, за да не бъде изтълкувано орязването му като "възпрепятстване" на съдебната власт?
Да не говорим, че "упражняването на властническите правомощия" от страна на изпълнителната власт подлежи на контрол – и той е в ръцете точно на съда. Така че възможността да се "тормозят" съдии от страна на органите на изпълнителната власт лесно може да бъде препятствана – при това без да се налага да им се пишат "препоръки".
Същият аршин – към медиите
Такъв въпрос повдигат и "предписанията" на съдийската колегия към медиите, които също са съвсем извън обсега на правомощията й за каквато и да било регулация (включително и чрез "препоръки").
Вярно е, че огромната част от тези препоръки се търкалят от години из цял набор документи: в стратегии, в концепции, декларации и каквото се сетите още. И че от тази гледна точка от поредното им преповтаряне едва ли ще последва както полезен, така и вреден ефект.
Стандартите предвиждат например (за пореден път) обучения за журналисти и насочване на вниманието на медиите от наказателните дела към споровете от административен и граждански характер. Като препоръка е заложено и "в подходяща форма – като кореспонденция, съвместни форуми и срещи или конференции", съвместно с медиите да се изготвят правила за взаимодействие с органите на съдебната власт. Отправя се и препоръка медиите да не забравят презумпцията за невиновност, когато отразяват шумните дела и да не отправят произволни или преднамерени внушения, поставящи под съмнение безпристрастността или компетентността на магистратите – все познати отпреди формулировки, които никога и нищо не са променили в отношенията между съд и медии.
Предлага се да бъде обсъдена и необходимостта от създаването на независим консултативен орган с участието на самите медии, който да се "занимава" (каквото и да значи това), с проблемите, възникнали в отношенията между медиите и съд. Както и нова медийна регулация, която да предотвратява "неправомерното използване на медиите с цел дискредитиране на съдебната система или репутацията на отделни съдии". Тези обтекаеми формулировки също имат изцяло пожелателен характер и не биха могли да се осъществят без широк обществен дебат, включително и с участието на медиите, което прави вероятността да се реализират на практика по-скоро само теоретична.
Впрочем вероятно точно защото ВСС няма никакви лостове за влияние не само върху редакционната политика на медиите, а и върху социалните мрежи, обществените групи, партии, организации и други, се е родила и идеята за "превенция" чрез криминализиране на натиска върху съдебната власт – така прокуратурата ще може да се разправя с тези, които прекрачат границите на нормалната и оправдана критика към съда и съдиите. Стига предложението на ВСС да бъде възприето от Народното събрание, разбира се.
Към съдиите: Свиквайте!
Всъщност единственото, което беше необходимо да направи съдийската колегия, беше да изготви простички и ясни алгоритми за действие при кризисни ситуации – тогава, когато обществени групи, партии, държавни органи, медии или дори страни по дела си позволяват да осъществяват натиск върху отделни съдии по конкретни спорове или наказателни дела.
Факт е, че такива ситуации възникват все по-често. Факт е и че се стигна до недопустимо медийно обругаване на магистрати заради произнасянето им по конкретни казуси. Не са редки и опитите за въздействие върху тях, включително и от страна на представители на държавни органи (достатъчно е да припомним миналогодишната идея на една местна функционерка на НАП – съдиите, които си позволяват да отменят актове на агенцията, да бъдат подлагани на данъчни ревизии).
Факт е и наличието на множество стратегии, концепции, мерки и указания какво се прави в такива случаи – макар че ефектът от наличието им се оказа нулев, когато трябваше да се приложат в действие.
Само че стандартите не дадоха на съдиите нито едно ново решение за защита срещу всичко това. Те просто преповториха вече познати правила под формата на "препоръки" и към съдиите: да спазват нормите за приличие и Етичния кодекс, да не говорят по висящи дела, да се определят говорители, назначените пиари и административните ръководители да реагират при кризи (колегията ще се меси само в изключителни случаи), повече публичност и разяснение на "човешки език" на съдебните актове, да се наблегне на популяризацията на функциите и дейността на съда, включително и чрез разработване на образователни програми, създаване на по-ясна регулация на отношенията между съда и медиите…
Като че ли нова изглежда само препоръката, че: "Съдиите трябва да приемат, че са публични личности и да не бъдат прекалено податливи или чувствителни към критика и негативни коментари…" С една дума: свиквайте!
А на фона на всичко това остава напълно неясно каква ще е реалната полза за все по-често мачканите редови съдии от изготвянето на тези стандарти, за които бе хвърлен наистина колосален труд, включително и за обобщаване и анализиране на международия опит и съдебна практика. Или не, всъщност – ясно е….
