Александър МАРИНОВ
"Всяка година все по-добре задоволяваме обществените нужди"
Из изказване на финансовия министър Владислав Горанов при обсъждането на проектобюджета за 2019 година.
Цитирам тази типична със самоувереността си фраза на Горанов не само, защото не отговаря на истината. Този тип твърдения на управляващите се опровергават от всевъзможни научни анализи и най-вече от действителността. Ако обществените нужди се задоволяваха "все по-добре", хората нямаше да са на улицата, скандирайки "Оставка!" и "Мафия!"
По-интересно и несъмнено по-тревожно е обстоятелството, че тези, които управляват България, въобще няма как да знаят дали и какви обществени потребности удовлетворяват. Защото у нас управлението нито планира, нито отчита постиганите резултати така, както трябва. Поради тази особеност принципно не е възможно да се формулира достатъчно точна оценка дали правителството изпълнява управленската си програма (която, впрочем, се изисква по закон и е задължителна).
А след като няма надеждна оценка, възникват съмнение дали всички работещи в управлението – от министър-председателя до нисшия технически персонал – са си заслужили възнагражденията. Особено като имаме предвид, че освен основното възнаграждение всички "слуги на народа" периодично се радват на допълнително материално стимулиране (ДМС), наричано още "бонуси". Отново по силата на законови разпоредби тази добавка към заплащането е индивидуализирана и би трябвало да се изплаща единствено за постигнати резултати над задължително изискваните по длъжностна характеристика.
Съвсем неотдавна обществото бе взривено от новината, че на персонала на Агенцията по вписванията е било изплатено ДМС за месеците, когато се срина Търговския регистър – събитие, което едва ли може да бъде оценено като положителен резултат. Масовото възмущение накара редица представители на управлението – от директора на АВ през министъра на правосъдието до вицепремиера Томислав Дончев – да обясняват и да се оправдават, оплитайки се като патета в кълчища. Върхът на управленско раздвоение достигна Цецка Цачева, която първо обяви раздадените бонуси за заслужени, а след това назначи проверка от инспектората на министерството, дали това е така. Дончев пък го изби на чувства, описвайки окаяното заплащане на администрацията.
Това, че заплащането и въобще условията на работа в държавната администрация са под всякаква критика, е вярно, но отчасти. Мнозинството от държавните служители, особено с по-нисък ранг и в малките местни администрации, наистина получават възнаграждение, което в никакъв случай не предполага привличане и задържане на способни и мотивирани специалисти. Но с течение на времето, най-вече при управлението на ГЕРБ, се формира прослойка от "административна аристокрация", т.е. хора, приближени до властимащите и покровителствани от тях. Тази прослойка си докарва по различни начини, вкл. чрез ДМС, много високи доходи. Преди време премиерът Бойко Борисов дори се възмущаваше, че чиновници вземат заплата, по-висока от неговата.
Ако тези високи доходи бяха наистина резултат от добре свършена висококвалифицирана управленска и експертна работа, не би имало нищо осъдително. Проблемът е, че по-голямата част от най-добре заплатените в администрацията нито са най-способните, нито са най-добре работещите. А това допълнително демотивира останалите служители, води до нарастване на текучеството или формално изпълнение на задълженията – последици, от които страда обществото.
Най-високото, политическо ниво на държавното управление е още по-безгрижно – у нас тяхната дейност въобще не подлежи на измерване и оценяване, а на тези, които твърдят, че правителството не си върши добре работата, се отговаря, че "оценката я дава народът на изборите" (отново сентенция на министъра на финансите Горанов).
Такава абсурдна представа може да съществува само в недоучените глави на българските политици. В целия нормален свят отдавна (от поне три десетилетия) действат системи за планиране и отчитане на дейността на правителствата, институциите и техните служители. САЩ и редица други държави имат специално законодателство в това отношение още от началото на 90-те години на миналия век. Информацията е публична и се предоставя в реално време на обществото – практика, наложила се отдавна във Великобритания, Австралия, скандинавските страни. Така гражданите, и най-вече пряко засегнатите от конкретни управленски програми, имат възможност да си съставят мнение добре ли работи властта. Не са редки случаите, когато този тип система за отчитане и оценяване на резултатите от работата на правителството води до оставки на министри, отстраняване на висши държавни служители, или обратното – до повишения и допълнително заплащане. Важното е, че такива решения се вземат на базата на систематизирана, надеждна и публично достъпна информация. У нас, въпреки че проформа преди седем години бе въведена подобна система за оценяване в администрацията, тя остава фикция – както програмното бюджетиране е такова само на хартия. Бюджетът на държавата не се подготвя на основата на конкретни и измерими очаквани резултати, още по-малко се отчита по този начин. Добре известно е, че отчетът на изпълнението на бюджета за предишната година е една от най-скучните и набързо претупвани точки в дневния ред на Народното събрание.
Същото важи и за управленската програма на правителството. Този важен документ – отчасти от незнание, отчасти умишлено – се пише така, че да не е възможно (не)направеното да се измери и оцени. Програмата се приема и веднага се забравя. Колкото любопитен, толкова и показателен за нашата държава е фактът, че годишните планове на министерствата въобще не отчитат целите и мерките, предвидени в правителствената програма. Те се изготвят по съвсем друга, ведомствена логика, а после – ако възникне някаква екстрена ситуация – отчетите се натъкмяват. Ако по някакво чудо днес някой се опита да оцени сериозно работата на Министерския съвет и министерствата по изпълнението на програмата на правителството, резултатът ще е зашеметяващ. Друг е въпросът, че от това за никого нищо не следва. В противен случай едва ли вицепремиери и депутати от мнозинството щяха да призовават (година и половина след избирането на кабинета), че е "крайно време, вместо да се занимаваме с глупости, да се захванем за изпълнението на нашата програма".
Поради посочените причини, бонусите в администрацията все така се раздават по два начина – "на око" за приближените и "на калпак" (каквото остане) за другите. Атестирането на отделните служители не е обвързано с реалните постигани резултати, което наистина е невъзможно при действащия начин на планиране и отчетност от горе до долу.
Което не пречи на министри, депутати и административни аристократи да получават големи възнаграждения на фона на немотията сред огромната част от българите. И най-лошото – възнаграждения за работа, неоценена и с недоказана полза.
