Александър Маринов
"Политическата субектност на основните институции и на системните партии се тресе, което създава предпоставки за превръщането на Улицата в основен играч в Политиката… Когато Улицата започва да инициира промени в политическото статукво, значи нещата са изпуснати и е вече твърде късно."
Ахмед Доган, предновогодишно обръщение към елита на ДПС
Началото на изтичащата година не вещаеше драматичната динамика, белязала първата половина на 2017-а. Мнозина наблюдатели, макар и мотивирани по различен начин, прогнозираха по-спокойно и разумно управление, дори твърдяха, че Бойко Борисов е станал "друг човек". Още повече предстоеше първото българско председателство на Съвета на ЕС – възможност българската политическа класа да докаже, че е овладяла цивилизованите стандарти на правене на политика.
Но се видя, че дори и по европредседателство не стават чудеса. Нашите елити доказаха само, че нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили. От първия ден на годината упорито повтаряха до болка познати грешки. Освен трагикомичните гафове, предизвикани от некомпетентност, алчност и обикновена простотия, те умишлено и неотклонно злоупотребяваха с поверената им власт, водени единствено от користните си интереси. С това, независимо от всички "хитри" планове, енергично режеха клона, на който седят. А долу ги чакаше все по-разгневената Улица.
Да започнем от началото. Беше пропиляна половин година и бе напълно неглижирана и без това нескопосаната правителствена програма в името на зле подготвена, самохвална и лишена от смислени национални приоритети международна рекламна кампания, четкаща егото на един човек. Цялата тази дунанма завърши така кухо, както започна – парламентът закри Министерството на европредседателството без анализ и дискусия на резултатите – тихомълком, почти гузно.
В правителството има хора, които не са глупави, а и сигурно все някой ги е предупреждавал за последиците от временното запушване на врящия котел от реални противоречия. И въпреки това съзнателно тръгнаха по този път, харчейки огромни ресурси, за да потушават пожарите на недоволство. Игнорирани бяха опасните български болести – демографската криза, бедността, корупцията, ерозията на демократичните процедури и институции. Безотговорно бе проиграна възможността да се използва временния статут за предотвратяване на вредни за интересите на страната решения (като пакета за мобилност).
Годината мина под знака и на друг типичен порок – прокарване на съмнителни решения "на тъмно", без реално обсъждане, с "железния" аргумент, че така искат от Брюксел и независимо от общественото мнение. По този начин бяха предизвикани двата големи скандала в началото на годината – първо, около Истанбулската конвенция, а малко по-късно – във връзка с продажбата на ЧЕЗ. Както обикновено става в подобни случаи, след взрива на обществено възмущение властта привидно дава заден ход, но не се отказва от намерението да завърши започнатия золум. Нещо повече, малкото добри възможности за разобличаване и отстраняване на големите пороци в управлението (като парламентарната анкета по сделката за ЧЕЗ) бяха пропилени като че ли умишлено, при това със съучастието на опозицията.
Друг изпъкващ символ на злосторничеството на елитите бе безсрамното превръщане на оставката от морален акт в морален фарс. Започна се с придобилата конституционни измерения сапунена опера "Делян Добрев (не) си отива". Едни оставки бяха отхвърлени, а други, макар и приети, не доведоха нито до разкаяние, нито до коригиране на порочните политики и практики. Най-точно се изрази Цвета Караянчева: "Дори и други да дойдат, ще продължат работата им, защото те бяха много успешни министри и още са много успешни министри."
Друг траен етикет на системната злоупотреба с власт бе впечатляващият размах на лобисткото законотворчество в парламента. Скандалите около лобистки законопроекти ставаха по-чести и по-шумни, и за разлика от предишни години, се завихряха и вътре в проправителствената коалиция. Те още веднъж откроиха дълбоките пороци на начина, по който се управлява страната – без сериозни анализи и оценки на въздействието, чрез постоянни импровизации и нарушения на фундаментални стандарти на съвременното добро управление.
Същото пролича при броженията, породени от поголовното изтребление на дребен рогат добитък в Югоизточна България, напомнящи силно описанията на селските бунтове в Дуранкулак или поемата "Септември" на Гео Милев. Месеци преди началото на уличните протести и слепците видяха, че обществото е разбунено, защото държавата се управлява лошо и проблемите се задълбочават, достигайки до всеки. Само шепа самозабравили се властници продължаваха да я карат постарому, досущ като от картината на Бош "Корабът на глупците".
В началото на есента симптомите на властово самозабравяне зачестиха, което ясно показваше бързото износване на властта. Срамните перипетии около оставката на вицепремиера Симеонов, както и саморазобличаването на неговите политически, бизнес и синдикални гардове поставиха началото на грандиозния финал. Последва пропукването на толерираната дълги години корупционна схема в Държавната агенция за българите в чужбина, за която (въпреки увъртанията на разследващите) има всички основания да се предполага, че не е ограничена до това управленско ниво.
Както подобава, за десерт бе оставена любимата "черешка на тортата" на българските властници – неудържимата страст да се извличат облаги от властта. Оказа се, че сред лицата, заемащи висши публични длъжности, стотици без свян ползват чуждо недвижимо и движимо имущество. И докато борците с корупцията умуват има или няма конфликт на интереси, философско-политическата есенция на ставащото бе формулирана от главното действащо лице в спектакъла, финансовия министър Горанов: "Ако бях преценил, че е нередно, нямаше да го декларирам." Не бива да пропускаме и безцеремонния опит да се освободят общинските съветници от тегобата да декларират имуществото си, който скандализира дори и главния прокурор Сотир Цацаров.
Нека се върнем към цитираната в началото мисъл на Ахмед Доган. С идеята си за програмен кабинет в рамките на съществуващия парламент последният политически мохикан на българския преход всъщност призовава самозабравилите се елити да се вразумят, като ги предупреждава какво ги очаква в противен случай. Същото послание (макар и в съвършено друга стилистика) приписват на един високопоставен слуга на народа, заявил неотдавна в тесен кръг: "Накрадохте се за три живота, айде спрете се!"
Констатацията е вярна, макар да е неясно защо се употребява второ лице множествено число. Но съчетанието от глупост и алчност спирачки няма. Клонът е почти прерязан, а долу чака Улицата.
