Когато говорим за световно лидерство, е логично да приемем, че най-влиятелните световни лидери са тези, които стоят начело на най-мощните държави в икономическо и военно отношение. Следвайки този принцип, на първо място като най-влиятелен световен лидер би трябвало да стои американският президент Доналд Тръмп, следван примерно от колегите си от Русия и Китай (не непременно в такъв ред).
Има обаче един друг, изключително важен фактор, който определя тежестта на даден политик върху световната сцена. Независимо дали е демократ, диктатор или нещо по средата, всеки държавен ръководител се намира на върха на пирамида от потенциални съперници и позициите на онези, които здраво контролират положението у дома, са по-добри от позициите на по-нестабилните им колеги – което си и проличава при взаимодействието им с другите лидери.
Най-яркият пример за това противоречие е
Доналд Тръмп
Макар и на чело на най-могъщата държава, той е изправен пред сериозно недоволство и опасни препятствия в собствената си страна. Половината от първия му мандат бе белязана от хаос и противоречиви стъпки. За сметка на това процъфтяващата американска икономика и силната подкрепа от електоралната му база правят съвсем реални шансовете за преизбирането му през 2020-а.
Една от заплахите, тегнещи над 72-годишния президент, е свързана с разследването на специалния прокурор Робърт Мълър за руската намеса в президентските избори през 2016-а. Но макар че в медийното пространство от време на време се подхвърля думата "импийчмънт", за да се стигне до отстраняването му, срещу президента трябва да гласуват две трети от сенаторите. След междинните избори обаче, проведени през ноември, републиканците в Горната камара на американския Конгрес запазиха мнозинството си, така че подобен развой не е реалистичен. Все пак най-здравата опора на Тръмп остава отличното състояние на американската икономика, което и противниците му не могат да отрекат.
Влиянието на руския президент
Владимир Путин
върху световните дела далече надхвърля икономическата тежест на страната му, но за това си има причини. През 18-годишното си управление Путин методично се справя с всички заплахи срещу авторитета му – от амбициозните олигарси през чеченските сепаратисти до западните санкции. През март 66-годишният президент, който е най-дълго управлявалият страната си след Йосиф Сталин, спечели убедителна победа на президентските избори и нов шестгодишен мандат. Вярно е, че заради пенсионната реформа рейтингът му достигна седемгодишно дъно, но дори е смешно да се говори за "дъно", когато той пак е около 60-те процента.
През 2024-а поставено от конституцията ограничение би трябвало да го накара да се откаже от президентския пост. При все че Путин веднъж вече заобиколи правилата, ставайки премиер на мястото на Дмитрий Медведев, когото издигна на президентския пост. Самият той обаче дава индикации, че сега няма да постъпи по този начин. По-скоро Путин се стреми към друго – да създаде такъв механизъм, който да гарантира, че създадената от него система ще продължи да функционира и когато не е на върха. И което е най-важното – макар и оттеглил се, да запази контрол над нея и възможността да налага вето над решенията на наследниците си, които не одобрява.
Китайският президент
Си Дзинпин
не е изправен пред подобни проблеми, след като през февруари Китайската комунистическа партия на практика премахна лимита от два мандата и сега единственият въпрос е колко време ще поиска да остане на власт. Конституционната клауза, непозволяваща на държавния глава повече от два последователни мандата, беше единствената формална бариера пред 65-годишния Си да запази властта си и след 2023-а. След като през октомври статутът му бе приравнен до този на Мао Дзъдун, а името му беше вписано в устава на Китайската комунистическа партия, изглежда, че нищо не може да ограничи амбициите му да властва още дълги години.
Единствената опасност за него е да направи погрешна вътрешно- или външнополитическа стъпка, която да накара вътрешнопартийната опозиция да надигне глава. Индикации за такава няма, така че съчетанието между лидерството на втората икономика в света и желязната хватка върху властта в нея прави от Си Дзинпин един от най-добре поставените световни ръководители.
Японският премиер
Шиндзо Абе
спечели през септември трети последователен мандат като председател на управляващата в Япония Либералнодемократична партия, с което пред него се отвори перспективата да стане най-дълго управлявалият правителствен ръководител в историята на страната. До момента зад гърба си той вече има седем години начело на кабинета. Макар че 64-годишният Абе има всички шансове да изкара докрай тригодишния си мандат до 2021-ва, плановете му да прокара оспорвана поправка в пацифистката конституция на Япония могат да отслабят обществената подкрепа за него на предстоящите през юли тази година избори за половината от състава на Горната камара на японския парламент.
Самият Абе подсказва, че няма желание за следващ мандат след 2021-ва. Той обаче има амбицията да запише името си в историята, като успее да разреши спора с Русия за Курилските острови и подпише така отлагания мирен договор с Москва, което ще го въздигне до позицията на най-авторитетен японски лидер след 1945-а.
Макар и начело на третата световна икономика, германската канцлерка
Ангела Меркел
навлиза в 2019-а с разклатени позиции. След 13 години на върха на германската и европейската политика тя се приближава към края на последния си мандат. Претърпяла поредица от разочароващи изборни резултати и изтощена от вътрешните дрязги в управляващата коалиция в Германия, 64-годишната Меркел се отказа от лидерския пост в Християнсоциалния съюз и се зарече, че сегашният й мандат като канцлер ще е последен.
Все пак до изтичането му през 2021-ва има време, а тя успя в най-важното – наложи за свой приемник начело на партията фаворитката си Анегрет Крамп-Каренбауер, което предвещава гладко предаване на властта и най-вече приемственост в германската политика. Доказала способността си да преодолява всякакви кризи, през 2019-а Меркел ще продължи да е един от световните лидери, с чийто глас останалите се съобразяват.
Ако трябва да бъде посочен световен лидер, който е рекордьор по изплъзване на почва изпод краката му, това вероятно е френският президент
Еманюел Макрон
През април 2017-а френската избирателна система се оказа благосклонна към него, като благодарение на нея 24-те процента електорална подкрепа, на която се радваше, му осигуриха тотално доминиране над изпълнителната и законодателната власт в страната. Фиксираните петгодишни мандати на държавния глава и Националното събрание му гарантират, че няма да бъде изправен пред национални избори до 2022-ра.
И това е за негово добро, защото след силното начало той се оказа майстор на лошата комуникация с избирателите. Макрон допусна редица гафове, рейтингът му се срина до рекордни дъна, а лошият начин, по който подходи към нестихналите и до момента протести на "жълтите жилетки", постави под въпрос плановете му да реформира Франция. И макар че до 2022-ра реално нищо не застрашава властта му, неговата амбиция да се утвърди като лидер на Европа и защитник на либералните ценности е поставена под въпрос.
Британският министър-председател
Тереза Мей
е световният лидер с най-неясно бъдеще. Буквално във всеки момент тя би могла да се раздели с властта, но би могла и да дочака страната си да напусне Европейския съюз на 29 март и дори да изкара мандата си докрай – до 2022-ра. Истински парадокс е, че 62-годишната майсторка на оцеляването все още е на Даунинг стрийт 10, при положение че Брексит взе главите на половината й министри, разцепи Консервативната партия и накара членовете й да се хванат за косите.
Почти всекидневно се говори за оставката й, но простата истина е, че партията й не разполага с неин достоен заместник, а предизвикването на предсрочни избори почти със сигурност ще доведе до загуба на консерваторите, което те не желаят. Дори и това обстоятелство обаче едва ли ще спаси Мей, ако тя не успее да защити плана си Брексит пред британския парламент, което трябва да се случи в близките дни.
Най-дълго управляващият властник в съвременна Турция
Реджеп Ердоган
получи нов мандат и широки правомощия след президентските и парламентарни избори през юни. Макар че турската икономика претърпя сериозни сътресения през 2018-а, 64-годишният президент остава най-популярният политик в страната си. Съпартийците му от Партията на справедливостта и развитието твърдят, че неговият нов статут на управляващ президент изтрива досегашните му мандати на държавен глава, така че броенето на два петгодишни мандата започва от 2018-а – гарантирайки му властта най-малко до 2028-а. При авторитарния стил на управление на Ердоган и установения тотален контрол над съдебната власт и медиите нищо няма да застраши властта му в обозримо бъдеще.
