Отхвърлен от по-голямата част от развития свят, венецуелският президент Николас Мадуро продължава да се обляга на малкото си, но верни приятели. Въпросът е, първо, дали подкрепата им ще е достатъчна за политическото му (а може би и физическо?) оцеляване, и, второ, докъде стига решимостта на неговите противници да сложат край на властта му.
На пръв поглед те са и много, и силни. Водещите икономики на Европейския съюз признаха за временен президент опозиционния лидер и председател на парламента Хуан Гуайдо начело с Испания – страна с ляво управление, притежаваща особен статут по отношение на Латинска Америка. От големите страни членки единствено Италия се противопостави, налагайки вето над възможността ЕС да излезе с единна позиция.
Дори и да имаше такава обаче, едва ли тя би могла да изиграе решаваща роля за събитията във Венецуела. Дори в далече по-силно засягащи го ситуации Европейският съюз трудно събира сили и воля да предприеме ефективни действия, а какво остава за далечната латиноамериканска държава, за която Брюксел не разполага с достатъчно мощни лостове за влияние.
Страната, към която със страх и очакване са обърнати погледите на венецуелските управляващи и опозиция, са Съединените щати. Те притежават необходимите инструменти, а и в традицията им е да гледат на Латинска Америка като на зона от специален интерес, където е допустима и дори необходима намесата им при определени обстоятелства.
Администрацията на президента Доналд Тръмп през последните седмици направи последователни крачки за засилване на натиска над Мадуро. Тя призна Хуан Гуайдо за временен президент, наложи санкции над венецуелската държавна нефтена компания и активите й и предостави на Гуайдо контрола над сметките на Венецуела в американските банки. Освен това не изключи и възможността за провеждане на военна интервенция, като Джон Болтън, съветникът на Тръмп за националната сигурност, изрично подчерта, че "всички опции са на масата". Крайното решение обаче ще зависи от волята на Тръмп, а там нещата никога не са съвсем сигурни.
Още по време на кампанията си за Белия дом той се обяви против скъпите военни интервенции в Ирак и Афганистан и се отнасяше особено негативно към сменяне на режими и налагане на демократични управления като цели на американските военни операции. След като пое управлението Тръмп продължи да следва тази линия и дори влезе в сблъсък с екипа си за изтеглянето на американските сили от Сирия. Само че още през август 2017-а спомена за евентуална военна операция във Венецуела, и то в момента, когато държавен секретар бе Рекс Тилърсън, а съветник по сигурността – Хърбърт Макмастър – далеч по-големи пацифисти от наследниците си Майк Помпео и Джон Болтън. На пръв поглед нелогичен, този двоен стандарт на Тръмп обаче е в съзвучие с изповядваното от него завръщане към "корените на американизма", допускащо оттегляне от световните ангажименти, но не и от тези в Латинска Америка, както е според "доктрината Монро".
За момента Тръмп като че ли разчита, че комбинацията от дипломатическа изолация и икономически санкции ще е достатъчна, за да бъде по мирен път свален Мадуро. Но дори и това да се случи, не бива да се забравя, че поддръжниците на режима и по-специално военните са здраво стъпили в управлението и венецуелската икономика след 17 години на власт. В момента повечето от тях се кълнат във вярност на Мадуро, но не е изключено, ако по някакъв начин бъдат гарантирани позициите им, да преминат на отсрещната страна. Въпросът е дали един такъв развой ще удовлетвори желанията на западните страни, на Съединените щати и на лансирания от тях демократичен лидер Хуан Гуайдо? Другият вариант – да бъде сменена властта чрез американска интервенция или гражданска война, ще донесе далече по-страшна катастрофа от сегашната криза, служеща като морално основание за западната подкрепа за опозицията.
Не бива да се омаловажава и факторът Русия – най-важният съюзник на управляващите в южноамериканската държава. Опитите за легитимиране на узурпацията на властта във Венецуела са намеса във вътрешните й работи, заявиха от Кремъл. Изявлението му дойде на фона на съобщението на Ройтерс, че в страната са пристигнали бойци на руската частна военна организация "Вагнер", което бе отминато с мълчание от руските власти. Успоредно с това – уж случайно, Джон Болтън размаха на пресконференция лист, на който пишеше "5000 войници за Колумбия" – съседката на Венецуела, сочена от Каракас за свърталище на въоръжената антиправителствена опозиция.
Позициите на Русия бяха споделени от Беларус, Боливия, Иран, Китай, Куба, Никарагуа, Салвадор и Турция – като зад Мадуро застава тройката Москва – Техеран – Анкара, която в Сирия постигна забележителни успехи в изтласкването на американското влияние. Венецуела, разбира се, не е Сирия, но залогът за Москва е не по-малък, ако не и по-голям. Русия контролира значителни дялове от петте най-големи петролни находища и огромна част от газовите залежи. Мадуро сключи и сделка с Москва, с която й предостави ефективен контрол над 49.9 на сто от държавната петролна компания "Ситго". През януари той посети руската столица за три дни и сключи още редица сделки. "Подписахме договори, осигуряващи инвестиции от над 5 млрд. долара от руските ни партньори в съвместни предприятия за увеличаване на нефтодобива и осигурихме 1 млрд. долара инвестиция в златодобива", съобщи венецуелският президент след завръщането си.
Не бива да се пренебрегва и фактът, че Венецуела притежава най-големите доказани петролни резерви в света, Иран е на четвърто място, а Русия – на осмо. Ако действат координирано, трите страни могат да имат огромно влияние над световните пазари, и руският президент Владимир Путин няма лесно да се откаже от такава възможност.
Днес обаче прекият сблъсък все още не изглежда неизбежен. И двете страни са се окопали и разчитат на това, че времето ще работи за тях. Мадуро продължава да контролира властта и армията и може да се надява, че протестите ще загубят силата си, както става обикновено с протести, които не са довели до бърз резултат. Гуайдо пък може да разчита на международната подкрепа и на икономическите санкции, които да принудят опонента му към отстъпчивост.
