Александър Маринов
Най-опитният български депутат – Георги Марков – направи неотдавна стряскащо изявление, което мнозина побързаха да забравят. Сензационното в него бе призивът към премиера Бойко Борисов да се оттегли на "заслужен отдих", но Марков каза и още нещо важно – че законодателният орган се намира в "парламентарна агония".
Това, че Народното събрание мъчи себе си и най-вече българските граждани, е ясно отдавна. Приносът му за решаването на обществените проблеми, както и проявяваната политическа и "обикновена" култура са получили подобаващо обществено признание. Доверие в парламента от порядъка на 8% наистина говори за агония на парламентаризма у нас или поне за тоталното му компрометиране. Което също е предвестник на края.
Положението се усложни допълнително след решението на най-голямата опозиционна фракция да бойкотира заседанията на Народното събрание. Това постави управляващото мнозинство и неговия вожд и вдъхновител Цветан Цветанов пред необходимостта всеки ден мъчително да събира кворум с цената на знайни и (засега) незнайни политически и други сделки. В интервюто си Георги Марков отбелязва проблема с всикидневните гърчове заради кворума, но не се ограничава до този, по-скоро възприеман като организационно-технически, проблем. В думите му прозвуча ясно предупреждение за неизбежните последици от бруталния стил на налагане на волята на (част от) мнозинството, в това число с цената на дребни и не само дребни нарушения на принципите на парламентаризма и дори на формалните изисквания на Правилника на Народното събрание.
През последните 30 години неведнъж сме били свидетели на подобно поведение от страна на парламентарното мнозинство. Понякога това е било реакция на съзнателния процедурен саботаж на опозицията, по-често – израз на самозабравяне. Численото преимущество в мандатите – поне у нас – лесно прелива в самомнение за политическа непогрешимост и ненаказуемост. И все пак такова чудо като днешната вакханалия, граничеща с правен нихилизъм, досега не бяхме виждали.
Мнозина са склонни да обясняват ставащото с небивало ниското професионално равнище на юристите в редиците на парламентарното мнозинство. Но тук не коментираме качеството на законотворчеството, а нескончаемата поредица от брутални процедурни нарушения. Писаните и неписаните правила, които диктуват допустимите рамки на парламентарната дейност, не са чак толкова сложни дори за скромния капацитет на управляващото мнозинство. Повечето нарушения не са поради незнание или невнимание, а умишлени и повтарящи се, т.е. имаме неслучаен модел на поведение. Сякаш именно тези хора е имал предвид Дьо Бюфон, когато е формулирал сентенцията "Стилът – това е човекът".
А стилът на парламентарна дейност е преди всичко политически въпрос. Поредицата от случаи на брутално (и твърде често необяснимо по рационален път) погазване на нормите на закони и правилници има кумулативен публичен ефект, колкото и маловажни да изглеждат отделните епизоди. Парламентарната агония, за която говори Георги Марков, изразява преди всичко политическата цена на упоритото и безсмислено налагане на погрешни решения, които след това се "поправят" с нови, още по-сериозни грешки. Така се стигна до истински куриози като внасяне на законопроект за изменение на закон, който още не е влязъл в сила.
Разбира се, патилият и препатил парламентарист ясно разбира, че да се апелира към някакво чувство за държавническа отговорност при хора като Цветанов, Кирилов и компания е безпредметно. Повечето от представителите на мнозинството действително смятат, че отсъствието на основната опозиционна сила от залата е облекчаващо обстоятелство за прокарването на тяхната воля. Те не проумяват, че този факт делегитимира не само конкретните управляващи, а институцията като цяло, при това в период, когато и без това общественото доверие към нея е критично ниско. Без БСП заседаващите в стените на Народното събрание представляват по-малко от 15% от българите, а това е положение, което не може да се задържи дълго, особено като имаме предвид остротата на проблемите и ниското качество на управлението. Съвсем няма да е чудно, ако все повече български граждани започнат да си задават не хипотетичния, а реторичния въпрос: "Защо въобще ни е този модел на парламентарно управление?"
Всъщност Георги Марков (обръщайки се към Борисов) се опитва да събуди инстинкта за самосъхранение на ГЕРБ. Защото е виждал какво ли не и знае, че едно мнозинство – колкото и могъщо да изглежда, може много бързо да се трансформира в малцинство. И, както неведнъж се е случвало, новото мнозинство с удоволствие започва да употребява инструментите и прецедентите, създадени от предишните властници.
Къде главозамаяни, къде уплашени, управляващите, изглежда, не схващат, че сами плетат въжето за политическата си бесилка. Например днес нароилите се изцяло политизирани и практически безконтролни органи за "борба с корупцията" покриват техните безобразия, но утре? Дори управлението на държавата да попадне в ръцете на компетентни и почтени хора, които наистина искат да сменят модела, няма да им е лесно да удържат на изкушението "за последен път" да вкарат в действие изградената машина за репресии. Нещо повече, ако постъпят така, вероятно ще съберат овациите на голяма част от българите, които разбират "смяната на системата" преди всичко като "адресна пререгистрация“ на властниците от луксозните затворени комплекси към килиите на не толкова луксозните затвори.
Разбира се, смисълът на спазването на правилата на парламентаризма не е в това да не "мачкаш" опонентите си, защото един ден те ще ти го върнат. Зачитането дори на най-незначителната правна процедура има за цел да убеди обществото, че тези, които държат властта, я упражняват по закон. Въздържането от грубото налагане на волята на едно мнозинство подчертава необходимостта да убеждаваш и търпеливо да набираш подкрепа за предлаганите решения. Тогава – дори да има недоволни (което е неизбежно), обществената реакция няма да анихилира авторитета на институциите, които трябва да действат ефективно независимо от конкретните управляващи.
Но, както изглежда, апелът на Георги Марков ще остане "глас в пустиня". Той правилно се обръща персонално към Борисов, защото разбира, че силният му инстинкт за самосъхранение е единственият сдържащ фактор на постоянните пристъпи на политическо безумие на подчинените му. Ситуацията обаче е коренно променена в сравнение с 2009-а, 2014-а и дори 2017 година. Борисов е поставен натясно и вече мисли за своето лично спасение, а не за перспективите пред ГЕРБ. Реалният контрол върху парламентарната група и върху по-голямата част от партията вече не е в неговите ръце. Поради тази причина той все по-често се намесва пост фактум и открито оценява редица решения като грешни, но просто за да се дистанцира от тях. Дали това ще му помогне – е друг въпрос.
За разлика от развилнелите се пътници на парламентарния "кораб на глупците" (вгледайте се в картината на Йеронимус Бош, все едно е скицирана от балкона на Народното събрание), премиерът явно си дава сметка, че всичко на този свят има край. Както показва историята, едно лошо, некомпетентно и користно управление обикновено завършва по драматичен начин. А след като агонията е започнала, значи и краят е близо.
